Скучаеше. Вече трети час сърфираше из Интернет и не и ставаше нито по-весело, нито по-леко.

Беше в някакъв литературен сайт. "Безименната" разказ от... Зачете се...

Последният хотел... и последната надежда угасна.
-Съжалявам, но има конференция! - администраторката се усмихваше смутено,

Безмълвно излезе навън, под козирката. Извади цигара. Опита да я запали. Една клечка, втора, трета... Какво, по дяволите...? Кибритът беше влажен. От дългата и коса се стичаха дъждовни капки, нямаше сухо място по тялото и. Трепереше и от студ, и от гняв, и от отчаяние...

А денят започна толкова хубаво. Пътуваше насам щастлива от предстоящата среща. Не го беше виждала три месеца, три безумно дълги месеца. Пишеха си, но не беше същото, а днес...Обеща и да изпроси гарнизон с преспиване, да бъдат заедно, да се любят. Толкова се радваше... Не усети този километър и половина от автобусната спирка до поделението, не усети тежестта на сака, пълен с лакомства за Него... Търпеливо изчака пред портала цели два часа до идването на онзи офицер, май че беше младши лейтенант, който се усмихна леко и някак загрижено каза:

- Приятелката му ли сте? Той излезе още сутринта в отпуска, трябва да се прибере утре. Не сте ли се разбрали?

Тя изтръпна! Разбира се, че се бяха уговорили и сега не разбираше какво става. "Сигурно е бързал да се махне оттук. Но... Къде ще го намеря?".

Тръгна бавно обратно, сакът тежеше неистово в ръката и, а и заваля... Отвратителен дъжд! Нямаше чадър, а и да имаше, нямаше да го отвори, мразеше чадърите и вечно ги губеше.

Обикаляше по улиците и влизаше във всяко заведение, оглеждаше насядалите с премрежен от сълзи поглед, не чуваше подмятанията и закачките и така... докато се смрачи. Беше заминал и последният автобус вече. Тогава чак осъзна, че трябва някъде да преспи, но "когато не върви, не върви"! И в трите хотела нямаше места.

"По дяволите, какво направих?!" заплака без глас.
 - Извинете... огънче ли ви трябва. Ето.

Запали, дръпна дълбоко и тогава го погледна. Кимна в знак на благодарност.
- Не сте оттук, видно е. Има конференция и...
- Знам, вече знам - беше по-рязка отколкото и се искаше, но в момента не и беше до дипломация.
- Вижте... аз съм студент тук, английска филология. Живея отсреща - и посочи стара, но с историческа стойност къща - на втория етаж, свети... забравил съм да изгася... Не искам да си мислите нищо лошо... Видях ви от бара срещу рецепцията, а и преди това като минахте, така мокра и отчаяна... И... мога да ви помогна... Съквартирантите ги няма, горе има още една стая, празна е... Вие решавате - каза го някак бързо и смутено.
- Май нямам кой знае какъв избор - погледна го. Сега вече го видя. Беше красиво момче с прекрасни зелени очи и тъмна коса, сресана назад. - Вие какво...? Добрият самарянин...? - усети, че не бива така, момчето изглеждаше искрено и явно наистина искаше да помогне. - Извинете ме, но ми се събра! Вие предлагате помощ, а аз съм готова да ви разкъсам. Моля да бъда извинена!
- Да, да, нормално е в такъв момент... Елате, че сигурно вече сте настинали. Елате, не се бойте...

По скърцащата стълба си помисли: "По дяволите, какво правя?", но се усмихна иронично на себе си: "По-лошо изобщо не може и да стане..."

В стаята беше топло. Потръпна.
- Сега... сега... ето ви този пуловер, чорапи и... да, хавлиена кърпа. Мека е. Подсушете се и свалете тези дрехи, мокри са. Аз ще отида да стопля вода за чай и... Не се тревожете, моля ви, искам само да помогна - имаше нещо много очарователно в смущението му.
- Да, да, благодаря!

Съблече мокрите си дрехи бавно, усещаше умора, а и топлината като че я разтапяше. Почувства някакво странно спокойствие, за пръв път след близо десетчасовото напрежение. Запали цигара.
- Ето го и чайчето. Баща ми е билкар и това е точно за премръзнали, разтревожени и отчаяни момичета - сапфирените му очи блестяха. Беше дяволски красив и излъчваше приятен аромат на тютюн и още нещо... 
- Одеколонът ви... много е... секси - за пръв път се усмихна.
- Аха... подарък ми е от... няма значение. И аспирин имаше тук някъде. Да. Ето го. Хайде, не се мръщете. Нали не искате да си докарате някоя пневмония. Ще ми разкажете ли какво ви се е случило?
- Не! - очите и се напълниха със сълзи - Не! - потръпна.

Това, което се случи след това, е трудно за описване. Любиха се, все едно са го правили десетки пъти преди, все едно не бяха двама, които се познаваха само от час. Бяха толкова първични и нежни, толкова страстни... Беше незабравимо.

Събуди се рано, облече се тихо, извади от сака всичко, което беше приготвила за Лъчезар. На вратата се спря за миг. Прииска и се да се върне, да съблече дрехите и... Вместо това погали отдалече спящия млад мъж, погали нежния овал на лицето му, силните рамене... Затвори тихо вратата.

... Така и не разбрах името и. Не я попитах. Какъв съм кретен само... Но не забравих това момиче!

Навън валеше.