Безмерна луна
Безмер Гостунов Иванов.От село Късметлийче,Бургаско.Мъж на видима възраст петдесет години.Неосъждан,разведен.Безработен,активно търсещ работа…Един човек бавно стъпваше по бургаският мост.Почти тристаметров,той дава възможност всеки да се наслади на приказната гледка сред вълните на Черно море.Човекът стигна краят му.Бавно съблече дебелото зимно палто и сякаш щеше да го слага на витрина.Педантично го сгъна.Оправи ръбовете и като в забавен каданс го постави до металната ограда.Беше януари месец.Живакът в термометрите се гърчеше неистово под минусите на двадесет градуса.Небето беше ясно и звездно.Пълнолуние.Луната беше огромна и отразявайки се в морето беше направила път.Безмер се загледа в този шумящ и златист път.Притвори очи и спомените,като гладни чайки се спуснаха отвсякъде.Видя любимата си баба,която го отгледа.Винаги го чакаше,докато беше жива.Тичаха един срещу друг и се държаха дълго в прегръдка.После се яви баща му.Все почерпен.Старият Гостуновец.В кръчмата викаше-„Кои сте вие бе!Мен ме има в Именника на Хановете,разбираш ли!“.Майка си не помнеше.Забягнала с някакъв швед.Видя училището.Любимият си стар чин.Надраскан и одялкан тук-там.Помнеше как му говори.“Аз съм тук.Здравей!Дано не ни изпитат днес…“Животът после го повлече,завъртя раздърпа…Жена му го изостави.Бил смотаняк.Беден даскал.Не можел пари само за маникюра и да изкара.Съкратиха го.Нямало деца.И сега стоеше на ръба на долният човешки свят.Тъкмо щеше да се хвърли в морето и дочу глас зад себе си.“Чичко,облечи се!Ще настинеш!“Обърна се и видя малко момченце.С нахлузена черна шапка.Беше облякло грамадно старо палто,което стигаше чак до глезените му.Нещо не беше наред.Погледа!Втренчени черни очи.Но не детски,а сякаш на стар измъчен човек.“И аз идвам тук.Да гледам луната!Брадатите клошари ме изпратиха да търся кашони за огъня…“.Безмер бързо грабна палтото си.После хвана за напуканата ръчичка детето.“Сигурно си гладен!Тръгвай с мен!“Добре чичко и без това облакът скри луната!“Двете сенки тръгнаха към стръмният бургаски бряг.Луната отново изгря,за да види как една огромна сълза се търколи от очите на Безмер.Разпиля се върху солените дървени дъски на моста.Превърна се в десетки малки капчици.И всяка от тях роди по една луна.Морето бучеше…
© Хари Спасов All rights reserved.
