Бог високо...

                Градът беше сгушен в тишина. Вятърът по  опустелите  улици също заглъхваше  и  само снегът  се слягаше и пропукваше от време на време злокобно. Още не беше започнало  да се здрачава. Първо ставаше дрезгаво сиво, а после тъмнината се спускаше отведнъж. Нощта ставаше мастилена черна. А в полунощ и в следващите часове почваше адът... Руски бойни самолети кръжаха и започваха своя танц на смъртта...

         Разрушени домове зееха като призрачни дупки, изкъртени стени, изхвръкнали тераси и прозорци, срутени сгради, мазилки, камъни, парчета от мебели, разнесени от вятъра кашони, посуда, дрехи…апокалипсис…

          Беше по – страшно от земетресение…беше нечувано… недопустимо… не мислимо…   лудост…в двайсет и първи век…лудост  някаква…

            Силните убиваха слабите...

            Европа дрънкаше по телевизиите, но не изпращаше помощ...

            Тишината през деня беше измамна. ставаше ужасно вечер…

            Започваха да се сипе огън и жупел…не се знаеше кой ще оцелее…Надвиснало  предчувствие за смърт и обреченост  беше стегнало сърцата на хората.

           Мирис на смърт и страх…

           Смърт и страх, които се просмукват в мозъка и душите на обречените, които не можаха да  се евакуират и останаха при смъртта…Чакаха  железните  челюсти да хлопнат  и да ги погубят…като стадо на заколение...

           Те се бяха умълчали  и  чакаха  съдбата да ги пожали и спаси или да ги възнесе при Бог.  Скупчини  в метрото, бомбоубежища, изби и се криеха вече няколко седмици като мишки. .. Бяха вече много отчаяни, гладни и уморени.

      Страхът и смъртта се разхождаха във вихрен танц над града. Имаше барикади, убити войници се валяха по земята, снежинки затрупваха лицата им, попиваха в локвите кръв…мирис на трупове и гнилост…

      Татяна се беше свила в един ъгъл и очите й блуждаеха по стената. Мислеше си за Степан  и устните й редяха молитва след молитва.  Прекръсти се с трепереща ръка.

           Дете плачещо от глад с  часове и майка му срещу нея я накараха да се размърда. Тя стана, разтри краката си, които бяха се схванали от студ, тихо се запромъква  между хората и затрополи по стълбите нагоре. Не издържаше повече в тази дупка. Когато излезе навън, студът я зашлеви по лицето и свежият въздух  я замая. Отвори уста и задиша на жадни глътки.

        Татяна се огледа, не видя никого….

    Мъртвило…мъртъв град…

    Тръгна по улицата и се придържаше в сенките на огромните разрушения.

    Очите й се замъглиха от сълзи.  Видя  преобърната детска количка. Вдигна я, а от долу … откъснато  детско краче… нищо друго…

               Тя изпищя пронизително…пищя дълго, но никой не я чу… После заплака без глас…

        Празен  град…улици-призраци…

             Тогава ги видя… млади войничета, загледани със стъклени очи в небето…килнати и разхвърляни като мравки на всички страни…мъртви…никога не ще да видят слънце…никога не ще да видят пролет, любов  и  любими…По шинелите им зееха дупки от куршуми, и кръв…много кръв се стичаше от тях…реки от кръв…

     Татяна закри с пръсти устата си. Металният мирис на кръв я отврати… Онемя…нямаше сила дори  да издаде звук…

                  Господи…боже… и Степан ли е тук… Дано си го пощадил…боже…

                 Затърси с очи…не видя  Степан… и въздъхна…

       Приближи се с люшкащи  се крака .

      Чу нещо…звук… застина…  Уплаши се... Страхът я сграбчи за гърлото. Но продължи да се приближава.                                                                                 

             На няколко метра от нея едва чуто… някой хриптеше. Видя, че една ръка едва се помръдна.

               Тя притича и разчисти снега от шинела. Две сини очи се впериха в нея. Татяна видя, че раната е в рамото му и целият ръкав е просмукан в кръв. Наведе се, обгърна го и му помогна да се изправи. Тогава видя, че и кракът му кърви. Извади му коланът и стегна бедрото му.

                 Трябва да го спася…трябва…не се замисли и за миг за друго...

                 - Потърпи, потърпи миличък…отиваме на сигурно място…ще те спася…

     Младо момче, хлапак на не повече от осемнадесет години…тръгнал да защитава Киев…смело   дете – момче…

          Усмихна й се тихо. Закима с глава. Онази с косата… го беше пощадила…Той й повярва...

       Тръгнаха бавно към метрото. Имаше една пресечка, но им се струваше като дълъг маратон. Войникът едва пристъпяше, облегнат на Татяна. Стискаше и прехапваше устни. Болеше го…но кръвта беше спряла да тече…

         Тогава ги чуха… като яростни черни  стършели се завъртяха в небето и за миг прелетяха… Черни птици, сеещи смърт…

      Татяна  бързо издърпа войничето в сенките на една развалина и се стовариха зад нея. Придърпа го и се захлупи зад него.

      Грохот  разтресе тишината. Засипа се смърт…бомби се взривяваха и избухваха пламъци…адът се стовари…всичко започна да трепери и ври около тях...

         Татяна затвори очи и запуши с ръка ушите си.

             Но после го хвана с пръстите си. Трябваше да бъде силна.

              Побелелите й устни тихичко се молеха на Бог…

                    Бог беше високо…

                           Много високо…не я чу…

                                   Бомба се изсипа до тях.             Татяна видя  за миг лицата на майка си... баща си, сестра си... като на кинолента...и после...после разперените ръце на Степан...той й се усмихна  и тя  политна към него... в синевата …