Червено. Червено. Червенееше пред очите ù.
Червено божурено море. Божури, много божури... Като
нея – Божура, макар че от години само в сънищата
си чуваше: „Божурооо! Божурооо!“. Само там се
виждаше, с усмивка на бялото си пухкаво личице, с
румени бузки, да тича щастливо през градината, а
майка ù с престорено строг глас да вика: „Не бягай
така, Божуро! Ще стъпчеш цветята!“ Не помнеше
да я е прегръщала, да я е целувала. Отпосле чак, като
имаше вече свои деца, разбра, че дете се гали и целува
само когато спи. Така било. Иначе глезено ставало.
Божура. Даже тя самата си бе забравила ...