Божурено море /Първа част/

Червено. Червено. Червенееше пред очите ù.

Червено божурено море. Божури, много божури... Като

нея – Божура, макар че от години само в сънищата

си чуваше: „Божурооо! Божурооо!“. Само там се

виждаше, с усмивка на бялото си пухкаво личице, с

румени бузки, да тича щастливо през градината, а

майка ù с престорено строг глас да вика: „Не бягай

така, Божуро! Ще стъпчеш цветята!“ Не помнеше

да я е прегръщала, да я е целувала. Отпосле чак, като

имаше вече свои деца, разбра, че дете се гали и целува

само когато спи. Така било. Иначе глезено ставало.

Божура. Даже тя самата си бе забравила

името, нали откакто стана снаха в това далечно

село, вече беше Танасца, жената на Атанас обущаря.

Добър човек беше той. Добър, но болнав. Тялото му

сухо, слабо, а лицето – жълто, като не видяла слънце

трева. Рано си замина, рано вдовица я остави.

Червено. Червено. Червено море от божури...

Помнеше едни други божури. Пак червени. Голям

букет червени божури. Толкова голям, че лицето му

не се виждаше от тях. „Божуро! За тебе ги набрах,

Божуро!“. Стоян. Съседското момче. Харесваше я.

И тя го харесваше. Цял ден все към Стояновия

плет гледаше. Нищо не казваше, нищо не искаше,

достатъчно ù беше да го види. А бузите ѝ пламтят,

пламтят... А сърцето ù тупка, тупка – ще изскочи.

Седемнайсетгодишна ще да е била тогава. Десетина

години откак се бе поминала майка ù. Мащеха имаше.

Видяла ги беше. Те, жените, отбират от тия работи.

Затова я ожени в това далечно село, иначе все пред

очите ù щеше да е. Хич не я даваше баща ù, мила му

беше, пък и малка беше още, но мащехата ù го убеди.

Момчето, вика, е добро. Един син е на майка и баща.

Занаят има. Няма да ходи да се пече по нивите.

Така си беше. Жени, дето занаятчия вземеха, само

къщната работа си гледаха.

Което си е право, право беше. Не можеше да

си криви душата Божура. Добър човек беше мъжът

ù. За двайсет и две години, дето Господ им даде да

са мъж и жена, лоша дума не ù каза, нито веднъж не

ù посегна, като писано яйце я гледаше, но тя никога

не забрави Стоян. Никога сърцето ù за мъжа ù така

не затупка.

Когато ходеше у бащини си, не смееше към

Стоянови да погледне. Да не види него, да не види

невястата му.

Веднъж само... Беше на портата. Пък той

точно тогава мина. Поспря.

– Ех, Божуро – каза. – Не било писано...

Когато го убиха при Драва Соболч, място

не можеше да си намери от мъка. Криеше сълзите

си. „Ка щяло при жив мъж за чуждия да плаче!? –

мислеше. – Какво щеше да каже Танас? Какво щяха

да кажат свекър, свекърва? Всички неговата невяста

жалеха. Млада се почерни. Дете чакаше. Каква му

беше Божура, та... Ех, Стояне...“

/следва/

"Мечти, ябълки и канела", 2014 г.