Болезнен спомен... Или илюзия
2 min reading
"... да можеш да летиш, като цял живот си лазил..."
Случи се преди повече от година, но случката на гарата остави дълбок спомен в съзнанието ми. Беше при едно от последните ми пътувания за София. Ден като ден. Студен, декемврийски, изпълнен с бързащи хора. Едни си отиват, други се прибират за празниците. Един от малкото периоди, в които се чувстваш обнадежден, широко усмихнат и в настроение. Защо не е всеки ден Коледа...
Седях на една от пейките и си чаках автобуса. Няколко врабчета се разхождаха, настръхнали от студ и кълвяха по някоя и друга трохичка, паднала случайно. Гарата беше пълна с народ и автобуси. Явно чакането се очертаваше да бъде дълго...
В един момент дочух някой да ме вика. Не бе по име, просто обръщение. Погледнах в посока на гласа, и видях младо момче, на около 24 години. Молеше ме да му услужа с 3 лева, защото не му достигали да се прибере в Благоевград. Дадох му колкото ми бяха останали - все пак вече си бях взела билета, пък и на всеки може да му се наложи да изпадне в такава ситуация. Не бяха точно колкото му трябват, но можех и да излъжа че нямам. Искаше ми се да вярвам, че са за път... Както и да е. Той ми благодари и отиде при други хора. С интерес ги наблюдавах. Едни, твърде горди и намръщени, го гонеха с псувни, а той им благодареше и се усмихваше мило. Други му даваха някакви стотинки и му говореха загрижено. Зарадвах се, че ще се прибере по празниците. Явно все още имаше добри хора...
А може би не. Въпросното момче беше наркоман. Личеше му отдалече, че е зависим. Беше слаб, блед и трепереше. Видях го отново на връщане. Пак беше там и молеше за пари да се прибере. Лъжеше убедително, безочливо.. Но очите му го издаваха... Очи, наситени с болка, умоляващи, самотни.. Колко ли хора, включително и аз сме му дали пари с мисълта, че го правим за добро. С мисълта, че го пращаме вкъщи при семейството. А всъщност сме му купували "сладката отрова"... Виновен ли е за това, че не се е чувствал щастлив... Колко струва щастието на един наркоман-3 лв и хорското съжаление...? Изпитвах вина донякъде... Чудех се дали и тези, които му дадоха пари са се почувствали така след това... Или са си мислили: "Той си е виновен - никой не го е карал да започва!"... Всъщност никой не знае какво се крие в душата му, в душите на неговите събратя по спринцовка, в душите на техните близки... Дават живота си с цената на това, да са щастливи и усмихнати. Дори фалшиво... За милионен път самотни.. Дори по празниците...
...
Тази година може би пак ще е същото. Забързани хора, загърнати хубаво в дебелите си дрехи, дърпащи куфари. За пореден път, като по навик автобусите ще се изнизват тромаво, а врабчетата ще кълват падналите трохички...
...
Някои ще кажат: "Отървал се е." Други въобще няма да забележат липсата. Колко измамно може да бъде щастието. Краткотрайно. Като полъх. Като шепот...
...
Едно семейство ще посрещне Коледа разплакано.
© Самота All rights reserved.
