На Росица...
А виждаше пеперуди в очите ми, красотата на деня, истинската привързаност, силната обич, нямаше нужда от думи, очите ти казваха всичко, а ако те мълчаха, аз усещах думите през призмата на твоята душа...
За тази, която ме остави, там, в нищото, там, където има само тишина и болка, аз - фалшивият, сивият, онзи, който не може вече дори да те нарани теб -Недосегаемата, а аз все още съм тук, все още знам, че съм ти далечен, а ти за мен не си, аз - Болезнено досегаемият, защото недосегаеми хора няма, няма и да има...
‘'Хората нищо не виждат, никога нищо.''
Кой е недосегаем, ти ли? Кога беше това, сега ли? Едва ли... Когато беше сама, пак ли беше недосегаема, пак ли бях далечен и сив, помниш ли? ‘'Ти дете и божество...'' Молеше ме за прошка, мен - този далечния и сивия, този, който се е променил, а кой се е променил всъщност? Дали аз или ти, защото преди не беше недосегаема, не че сега си, тогава беше щастлива, тогава беше човешка, тогава знаеше кога грешиш, знаеше как да поискаш ...