Бягство
Тичаше... По стръмната урва на страха зад нея се свличаха камъните на вината, която не спираше да я гони като освирепяло куче. Понякога споменът камък я настигаше и заставаше пред нея с кривото лице на остаряла от чакане питанка. Тя беше загубила отговорите в бездънното море на въпросите си и единственото, което можеше да направи беше да тича. Ако вятърът я запиташе от какво бяга уплашената ѝ съвест, щеше да му се нахвърли като разпенена вълна, устремена към брега на илюзорното спокойствие и да стовари върху него юмруците на женската си немощ. Тичаше дори и в съня си, опитвайки се да сглоби от режещите му стъкълца витражите на слънчевото отражение, с усещането, че те ще изличат сенките на миналото.
В огледалото за обратно виждане за миг съгледа очите на баща си. Те угасваха в жаравата на неизречения упрек и вече за нищо не молеха. Стигнаха я и протегнатите ръце на майка ѝ, която искаше да я прегърне, застанала на портата между белия свят и отвъдното, заръчвайки ѝ да живее за децата си... По извитите стълби на спомена слезе и жената, подала й вързопчето с искрящи сини очички, което щеше да нарича от двадесет и третата си година до края на живота свое дете. Задави я непреглътнатото чувство на вина, че не е успяла да влее в кръвта на дните му истинското родителство, лишавайки го от мъжа, положил в съдбата му изфабрикувания подпис на баща.
Остави я без дъх това тичане! Край нямаше, а откога беше започнало, тя вече не можеше да си спомни. Последното, което видя, беше личицето на сина си, повторило с извивките на нослето и брадичката рисунъка от нейната детска снимка. Знаеше, че е откраднала и от него бащиния спомен, лишавайки го от мъжа, на когото не искаше да прилича...
Вече беше осъзнала, че от себе си не може да избяга. Надигна се от грапавата постеля на срутилите се зад гърба ѝ камъчета и започна едно по едно да ги подрежда и подравнява. За да се самоизлъже, че и вината - вменена или осъзната - някой ден ще бъде изтрита от недосънуваните витражи на бъдещето.
© Мария Панайотова All rights reserved.
