pastirkanaswetulki (Мария Панайотова)
850 16806
Sep 3, 2021, 2:33 PM

Бягство 

  Prose » Narratives
901 8 21
1 мин reading

       Тичаше... По стръмната урва на страха зад нея се свличаха камъните на вината, която не спираше да я гони като освирепяло куче. Понякога споменът камък я настигаше и заставаше пред нея с кривото лице на остаряла от чакане питанка. Тя беше загубила отговорите в бездънното море на въпросите си и единственото, което можеше да направи беше да тича. Ако вятърът я запиташе от какво бяга уплашената ѝ съвест, щеше да му се нахвърли като разпенена вълна, устремена към брега на илюзорното спокойствие и да стовари върху него юмруците на женската си немощ. Тичаше дори и в съня си, опитвайки се да сглоби от режещите му стъкълца витражите на слънчевото отражение, с усещането, че те ще изличат сенките на миналото.

      В огледалото за обратно виждане за миг съгледа очите на баща си. Те угасваха в жаравата на неизречения упрек и вече за нищо не молеха. Стигнаха я и протегнатите ръце на майка ѝ, която искаше да я прегърне, застанала на портата между белия свят и отвъдното, заръчвайки ѝ да живее за децата си... По извитите стълби на спомена слезе и жената, подала й вързопчето с искрящи сини очички, което щеше да нарича от двадесет и третата си година до края на живота свое дете. Задави я непреглътнатото чувство на вина, че не е успяла да влее в кръвта на дните му истинското родителство, лишавайки го от мъжа, положил в съдбата му изфабрикувания подпис на баща.

      Остави я без дъх това тичане! Край нямаше, а откога беше започнало, тя вече не можеше да си спомни. Последното, което видя, беше личицето на сина си, повторило с извивките на нослето и брадичката рисунъка от нейната детска снимка. Знаеше, че е откраднала и от него бащиния спомен, лишавайки го от мъжа, на когото не искаше да прилича...

      Вече беше осъзнала, че от себе си не може да избяга. Надигна се от грапавата постеля на срутилите се зад гърба ѝ камъчета и започна едно по едно да ги подрежда и подравнява. За да се самоизлъже, че и вината - вменена или осъзната - някой ден ще бъде изтрита от недосънуваните витражи на бъдещето.

 

© Мария Панайотова All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • На път е! Отвори вратата на сърцето си и посрещни следващото ми прозаично детенце!💕😍🌹
  • Чудесно пишеш проза, Мари! Браво! И чакам още...
  • Генек, Доче, 😍доволна съм, че това, с което съм ви изненадала, се е харесало от вас! Благодаря ви сърдечно за добрите думи!😄💝
  • Приятно изненадана съм, Мария. Това тичане... животът е различен за всеки... По скорост, по броя на спирките, по броя на спътниците... Браво!
  • Хареса ми!
  • Разказът бързо набра скорост и това ме може да не ме радва! Благодаря за милите коментари, Скити и Роси!💝 Имах нужда от насърчението ви, момичета!😄
  • Мари, дълбок разказ. Потапя те в дълбините на спомените и плуваш заедно с героинята. Усетих, те! Виждах теб, а ти ми разказваше! Поздравявам те и чакам и други твои разкази! 🌹❤
  • Мари, много ми хареса! И да си призная бях изненадана (и то приятно) Не знам за другите, но аз го прочетох забързано, сякаш бягах заедно с героинята ти и виждах през нейните очи... Беше ми едно преживяване...
    Ще се радвам да има още нещо написано в проза от теб!
    Поздрав, Мари и прегръдка! 💖💖💖
  • На млади години работех като редактор в общински вестници, но писането на разкази е нещо различно. Усещах, че както ти казваш, Наде, и това ще ми се
    "отдава", но поезията ще си остане моята любов!♥️
  • И прозата ти се отдава, Марийче.
  • Доволна съм, че разказът ти е харесал, Валя!🌹 Мнението ти ми е важно, благодаря!💝
  • Хубаво е
  • Благодаря ви, че не сте избягали от моя първи разказ, приятели!😍 И че ме окуражавате да продължавам да пиша и проза! Хубави почивни дни ви желая, Петър, Лина и Зиги!🌺
  • Хубаво е! Пиши разкази, пиши поезия, пиши, всичко ти се отдава! ❤️
  • Хареса ми! Поздрави!❤️
  • Браво, много силен разказ...и точен. Понякога ние мъжете , просто ей така, сме безотговорни... И '' лишавайки го от мъжа на който не искаше да прилича..''е много уместно
  • Много силен коментар си ми написала, Иви!😍 Сърдечно ти благодаря за милите думи, казани от такъв изявен прозаик като теб.🌹 Аз просто отговорих на провокацията на една моя приятелка, която отдавна ме подканяше да се обърна и към прозата. Е, сторих го и ще ми е интересно да чуя и нейното мнение!💝
  • Чудесен първи опит, Мари! 🧡
    Едно пътуване из дълбините на човешкия живот, в човешката психика, в спомените- там, където се срещаме с болките, страховете и несбъднатото. За да осъзнаем, че раните могат да бъдат преродени в мъдрост, във вдъхновението да продължим напред!...Откривайки, че в нас е скътан безграничен потенциал да търсим, постигаме, градим и покоряваме!
    Браво, Мари! 😍
  • Зарадваха ме коментарите ви, защото те са за първия написан от мен разказ, Мини и Пламен.😍
    Благодаря, че прочетохте и оставихте мнението си под него, насърчавайки ме!✏️
  • Жестоко 🧡 Единственото в случая основание да се живее е самият живот , независимо какъв е той
  • Никой не успява да избяга от спомените си! За лошите постъпки, в които сме били преки участници , само можем да съжаляваме и да се надяваме, че прахът на времето ще ги покрие! Хареса ми, Мария! Поздрави!
Random works
: ??:??