Чернотата се отдръпна и Минди отвори очи. Гробището беше изчезнало. Намираше се в светъл офис, с много прозорци, големи бюра и празни столове. Нямаше никакви хора, липсваха и вещи по сивите бюра. Изглеждаше ѝ призрачно, но и познато.
Огледа се. Никой. Ослуша се. Нищо.
Сънуваше ли? Беше ли припаднала? Беше ли...мъртва?
Мъртва!
Това беше офисът на мъжа ѝ, беше го видяла за последно преди толкова много години. Насочи се към бюрото му, на втория ред близо до прозореца.
Нямаше никакви бумаги по него, като при всички останали, но имаше една снимка. На нейното семейство. Тя, млада и усмихната с къдрава кафява коса, по-високият с една глава Крис, и сияйната Дженифър. Снимката беше правена само седмици преди да напуснат къщата си в Калифорния. Отрязък сякаш от друго време.
Минди я прегърна и изхлипа, след което се насочи към прозореца. Отвън се простираха познатите сгради на Ню Йорк, виждаше и сянката на съседния небостъргач. Но хора и коли липсваха. Нямаше нищо. Нямаше вятър и малкото дървета, които се виждаха, бяха замръзнали като във филм на ужасите.
"Адът?" - Минди потръпна при тази мисъл и след това спомените нахлуха обратно. За жестокостта на атентатите, за отминалите години пълни с тъга, за мислите за самоубийство, и за ясната представа, че ако имаше ад и рай - то самоубийството щеше да я заведе в ада. Но тя искаше да рискува с надеждата да зърне любимите си хора поне още веднъж. Не смяташе, че Господ може да бъде толкова несправедлив.
- Здравей. - меден и в същото време някак леден глас прозвуча зад нея.
Минди се обърна и сърцето ѝ спря. Синеоката ѝ дъщеря, Дженифър, стоеше до бюрото на баща си и я гледаше леко изпитателно. Черната ѝ коса като че ли беше малко по-дълга, дрехите бяха някак болнични, но си беше тя - Дженифър!
- Господи!
Минди не можеше да повярва. Тръгна към дъщеричката си, падна на колене пред нея, прегърна я и зарида силно. По-силно от момента, когато разбра, че я е загубила. Не можеше да си поеме дъх. Не можеше да каже нищо, дори животът ѝ да зависеше от това.
Две ръце обгърнаха главата ѝ с лек натиск ѝ подсказаха да погледна нагоре.
Минди отдели главата си от болничната нощница на Дженифър и срещна нейния поглед. Сините ѝ очи изглеждаха различно. Някак стари. Остри и болезнени. Гледаха я и пронизваха цялата ѝ същност, разпридаха тъканната на живота ѝ и я заплитаха на ново. Раздробиха душата ѝ на парчета.
Мраз обгърна Минди, вцепенение, и огромно чувство на вина. За това, че беше направила опит за самоубийство, за прекараните години в мисъл за това, за провала си пред Господ и Дженифър - нейният егоизъм щеше да ѝ коства вечността. Чувстваше, че това е единственият ѝ шанс за опрощение.
- О, Джен, колко съжалявам. Сгреших...Направих глупост, непростим грях. Съжалявам... - едва си поемаше дъх. Осъзнала безкрайната си глупост, Минди искаше просто всичко да свърши. Не можеше повече да гледа в очите на Дженифър и свърна поглед на страни. Не спираше да палче.
- Стига. - покойно каза Дженифър. - Спри да плачеш и се изправи. Не си мъртва, не си отишла в някакво обещано небесно царство. - гласът беше строг, Минди не го познаваше такъв, и макар и да имаше позната мелодичност, имаше и някакви бодливи дяволски нотки в него.
Минди отново я погледна, опита се да се съвземе и се изправи. Виждаше отново дъщеря си, но шестото ѝ чувство ѝ подсказваше друго. Тласкаше я да се маха от там. Крещеше ѝ да бяга. Тревога започна да се надига от дъното на душата ѝ, докато накрая не завладя всяка клетка от тялото ѝ.
Нещо не беше наред.
Нищо не беше наред.
- Животът ни е изтъкан от решения. Част от тях изглежда, че зависят от нас, а другата - по-голямата част - не. Животът е една излюзия на свободната воля, но дори тези които вярват в свободата - не могат да се докоснат истински до нея. - това което говореше, не беше Дженифър. Каквото и да беше, не беше дъщеря ѝ.
- Не съм тук за да те съдя за твоите избори, защото дори в моментите, в които ти можеше сама да насочиш съдбата си в другата посока - ти не го направи. Защото беше сляпа да видиш пътищата. Беше сляпа за света, за истинската свобода. Хората не я познават и аз не съм тази, която ще те упреква за това. - продължи нещото, което приличаше на Дженифър.
- Тук съм да ти дам втори шанс. Тук съм да отворя очите ти за първи път. Знам какво си мислиш в момента. Да, можеш да откажеш, можеш да избягаш когато поискаш. Но ще изтървеш едиствения си шанс да познаеш истинския свят. Искам да ти дам нов смисъл на живота, но само в случай, че то приемеш.
Минди не можеше да помръдне. Сърцето ѝ искаше да остана, мозъкът даваше сигнали на краката да бягат, но Минди не помръдваше. Стоеше и гледаше Дженифър.
- Ти ли си моята дъщеря? - се отрони от устата ѝ.
- Искаш ли да бъда твоята дъщеря? - попита Дженифър. Сините ѝ очи лъхаха на смъртноносен студ.
- Просто искам да знам... - с пресипнал глас продължи Минди.
- Дженифър не е изгубена. Кристофър - не е изгубен. Това е което мога да ти кажа. Ако искаш повече отговори, ще трябва да ги потърсиш сама. Аз съм твоят нов шанс, твоето спасение, но не съм твоето решение. Човек наистина може да решава сам, стига да гледа с истинските очи на света.
Минди стоя и гледа дълго Дженифър. Това красиво невинно лице, онези детски наивни устни, нежната ѝ коса, а зад тази фасада стоеше нещо непознато и страшно. Но тя нямаше какво да губи. А и искаше да поправи грешката си.
- Добре. - чудеше се дали да каже нещо за приемане на предложението, за показване на пътя, но Минди не разбираше какво става. За това просто се съгласи, с каквото там се съгласяваше.
Дженифър кимна, сложи ръка на сърцето ѝ, след което се случи нещо за което Минди не беше подготвена.
Тя изпи шишето на гроба на близките си и умря.
Минди се роди, беше обичана от родителите си, имаше щастливо детство, играеше с другите деца от квартала, ходеше на училище, криеше се да пуши, правеха си нелегални дискотеки в едно мазе, целуваше се с момчета, погреба родителите си, срещна първата си любов, раздели се с нея, намери си работа, срещна Кристофър, появи се Дженифър, преместиха се в Ню Йорк, случиха се атентатите.
Това беше нейният живот с едно малко изключение. На всяка крачка тя имаше избор, който знаеше че има, сърцето ѝ често я насочваше към него, но Минди никога не го правеше.
Можеше да си остане вкъщи болна, но тя излъга че е добре впреки температурата, и родители ѝ заминаха на гости, от което не се върнаха.
С Кристофър можеха да зарежат всичко в Калифорния и да се преместят в някой по-малък щат и сплотено градче, сърцето ѝ даваше дори подобни сънища, но тя не тикна семейството към този избор. Следваше предначертания път на американската мечта, колкото и изгубен да беше в онзи момент той.
Кристофър отиде онази събота против желанието си за работа, само и само за да навакса и Минди така и не го спря. Беше грешно, чувстваше цялата вечер мазутеното петно в душата си, за това че не го спря, не отидоха да вечерят хотдог под звездите в парка, а го остави да тръгне. Душата ѝ крещеше да го спре, но тя се беше отказала да се бори за неговия живот и го остави да потъва в работата си.
Спомен след спомен раздираше душата й. Меч след меч се забиваше в тялото ѝ, а през раните изтичаше животът ѝ. Изтичаше онази животворна сила, която даваше истински смисъл и оставаше само призрачна мъгла, сянка на това което можеше да бъде.
Минди видя и разбра. Тя не беше живяла. Беше се оставила по първично предопределената нишка още при създаването на вселената и тя я беше клатушкала като бебенце в лодка до сами края. Минди не беше живяла живота си, беше се отказала от него още много млада. Беше надянала вселенските окови и се беше предала.
Всички тези пръснати спомени и неизминати пътища в един миг се сляха в едно, малка бяла точка с огромна сила, и се блъснаха в сърцето на Минди. Тя почувства топлина за първи път от много време, почувства любов, кипеше от живот и искаше да живее. Нещо ново течеше в нея, нещо което не беше изпитвала от много малко дете.
Беше истински жива. И искаше да живее.
- А сега живей! - каза ѝ Дженифър. - Живей заради теб, следвай напътствията ми, и живей и заради мен. Шансът си има цена и това е твоето обучение. Слушай ме, но слушай и сърцето си, погледни в душата си - отговорът винаги е там. Гледай не това което е пред теб, а онова което е отвъд него за да разбереш истинската му същност. И вярвай, вярвай в силата на живота!
И Минди се прероди. Болежките ѝ изчезнаха, живот изпълни всяка брънка на тялото ѝ, енергия кипеше в душата ѝ и тя искаше да живее. О, как искаше да живее!
Отовори очи и видя Дженифър, или нещото което приличаше на Дженифър, да ѝ се усмихва.
- Готова ли си да изпълняваше това, което ти кажа? Готова ли си да ме следваш?
- Никога не съм била по-готова. - с подновен живот и звънтящ глас каза Минди.
- Добре, тогава прости на човекът, който не успя да ме спаси. Прости му от сърце!
Образът на Дженифър избледня като измита боя от стена. И се появи непознатия мъж, кокто беше избил шишнцето с отровата от ръцете ѝ. Гледаше я и не знаеше какво да каже.
Всъщност той не беше непознат. Човекът дойде на крака при нея, в онзи черен и тъмен единайсети септември и ѝ каза, че не е успял да спаси дъщеря ѝ. Каза ѝ, че беше направил всичко възможно, беше я държал за ръката, но тя му се беше изпълзнала и беше паднала през дупката в пода няколко етажа по-надолу.
Минди не знаеше, как тялото на Дженифър се беше забилило върху острите стърчащи амрматури. Не знаеше за това, което войникът Тайлър Джаксън повикан да помага в онзи тежък ден беше видял. Не знаеше за неговата терапия, за опитите му да забрави онова дете, което изпусна. И той почти беше успял да изтика от съзнанието си онова невинно лице и кърваво тяло, но така и никога не си прости. Вината не беше негова, но той щеше да я носи завинаги.
Прашният войник, с разкъсани дреги и мъртвешко лице плака заедно с нея, а тя го блъска, би и проклина. Вика, псува, и се опита да издере очите му.
Не той беше отнел дъщеря ѝ.
Минди го погледна - човекът тъкмо беше седнал до нея и се опитваше да каже нещо. Tой изглеждаше сякаш се отърсваше от нещо, също като нея, но тя не знаеше какво. Но знаеше какво да направи.
- Прощавам ти, Тайлър Джаксън. Съжалявам за всичко, което казах в онзи ден. Благодаря ти, че беше до дъщеря ми когато имаше нужда. Благодаря ти за всичко. И ти прощавам за нещото, за което изобщо не е трябвало да искаш прошка.
Мъжът на име Тайлър стоеше като вцепенен, после се разтрепера, очите му се навлажниха. Накрая прегърна Минди сякаш огромен товар беше слязал от плещите му и се отпусна.