Бялото кокиче

Времето беше студено и мразовито, но това е типично за началото на годината. Типични бяха и малките пърхащи снежинки, които леко се разбиваха в черната земя. Светът бе замрял. Хората не излизаха, стреснати от минусовите температури, не се интересуваха от нищо друго, освен от това да са на топло край огнището.

В центъра на града се издигаше грамадна, масивна, сиво-зелена къща. Преди години, през лятото, дворът ù бе грижливо поддържан, с много цветни лехи и подрязани храсти, а в средата плицукаше с нежен ромон приказен фонтан. Личеше си, че собственикът на къщата е заможен и добре се грижи за имота си. Къщата беше една от най-хубавите и най-бляскави постройки в околността. Но това беше преди много, много години... Стопанинът на имота почина, а вдовицата му остана сама в огромната къща. Нямаше деца или роднини, разполагаше само с куп лицемерни приятели, които си отиваха заедно с постепенно изчезващото богатство. Никой вече не го беше грижа за самотната жена, която затъваше в дългове. Единствено ù остана къщата, но тя бе решена да я запази и там да прекара последните дни от живота си. Използваше и поддържаше само кухнята и една малка стаичка. Там спеше и прекарваше цялото си време. Тя не беше толкова възрастна, около шейсет и пет годишна, но се чувстваше на осемдесет. Самотните часове я съсипваха и състаряваха. Преди години тя беше толкова жизнена и красива, а сега... не можеше да се познае в огледалото. Къщата ù беше единственото ценно нещо. Вътре в уютните стаи, вдовицата беше прекарала най-хубавите години от живота си. Къщата беше неделима частица от цялата ù същност, тя беше душата ù. Колко мъчно и ставаше като гледаше запустялата градина! Сякаш това бе тя самата - линееща, безсилна да се противопостави на времето. Старата жена знаеше, че едва ли ще оцелее дълго. Душата ù беше разяждана от тежки мисли, тишината я потискаше, празната къща олицетворяваше сърцето ù.

Един ден ненадейно ù се прииска да се разходи в градината. Щеше да си припомни онези отминали зимни дни, когато не усещаше самотата, а познаваше единствено щастието.

Студът я прониза, когато излезе сред прехвърчащите снежинки. С насълзени очи огледа околността. Погледна към ъгъла, където винаги по това време растяха едри снежно бели кокичета. Запъти се нататък. Когато стигна мястото, вдовицата беше разочарована. Изпод снега не се подаваха дългите зелени стъбълца на едрите ù кокичета. Със премръзнала ръка разрови пряспата сняг и видя само едно крехко, светлозелено стъбълце с неразтворена бяла пъпка. Старата дама се зарадва. Вълнение обхвана душата ù. Кокичето беше оцеляло толкова години без грижи, скрито под земята, но живо сред мъртвите изгнили растения в градината. С трепереща ръка тя го помилва нежно по крехките неразтворени листенца.

„Ще го изкопая и ще го пресадя в саксия, ще го сложа до леглото си, за да му се радвам всяка сутрин като се събудя, ще се грижа за него като за най-скъпо същество...”.

След ден в топлата стая, кокичето разтвори нежните си листенца. Колко беше красиво! Вдовицата му се радваше много. Фината му камбанка я удивляваше със съвършенството си.

Една сутрин старата жена едвам отвори очите си. Нямаше сили да стане. Почувства, че си отива. Беше преживяла толкова много, знаеше какво е да живееш в лукс, но и в немотия, беше изпитала любов и щастие, самота и болка. Тя знаеше всички страни на живота. Чувстваше се изморена от всичко земно.

Старата жена обърна глава към малкото цвете в саксията. Макар че беше сама в тези последни мигове от живота си, тя за първи път от толкова време не се почувства самотна. Протегна немощна ръка и погали нежно белите кадифени листенца. Едно малко живо същество беше до нея и това ù стигаше.