Обожавам изгрева. По-точно неговото раждане. Прилича на фантазия изтичаща от пръстите на магьосница.
Седя си сутрин на терасата, отпивам кафето на глътки, а погледът ми е впит в тънката линия разделяща небето от планинските зъбери. Там първо тъмнината се пропуква, тъмносиньото бавно изсветлява и на неговия фон се излюпва жълтъкът на слънцето. Плахо се протяга с един къс лъч сякаш опипва ръба на планинското било, после с един по-дълъг гъделичка долината под него… Накрая сякаш избухва и помита всички тъмни петна по небето… Остават единични малки бели облачета, които присмехулно плуват около жълтата точка сякаш в покана за гоненица.
Не мога да се наситя на гледката…
Същото е и със звуците… В началото, преди първите лъчи чувам само щурците…
После птиците сънено си подават реплики и с напредването на утрото вече цял оркестър музицира от близката горичка… Обаждат се петли за дисонанс, магаре изревава за баланс…
После се прибавят говор, тракане, на каруци, бръмчене на автомобили. И човешкото ...