Черното момиче
До отпразнуването на седемнайсетия си рожден ден, Роза, беше използвала всички възможни методи, за да избели кожата си. Тя беше малката, красива мулатка – дете на заможни родители – българка и нигериец, и като единствената цветнокожа в градчето, в училище ѝ се налагаше да изтърпява безброй несправедливости и присмехи. Съучениците ѝ бяха измислили прякор, наричаха я „Черната“, подиграваха ѝ се и тя всячески се стараеше да ги отбягва. Заради този прякор, тя не възприемаше нито цвета си, нито плътните си устни, нито дори тъмните си шумящи като гъсти гори къдрици, които беше взела от баща си. И, макар че повечето нейни съученички тайно ѝ завиждаха за екзотичната красота и красивата къща, в която живееше, Роза се измъчваше от различността си и винаги ходеше свита и прегърбена. Дълбоко там, в мрачния космос на мислите си, където звездите мъждукаха срамежливо през кръглите прозорчета на черните ѝ очи, тя тайно си мечтаеше да притежава аристократичната красота на майка си, нейната сатененобяла кожа, светли очи и дълга, руса коса. Искаше ѝ се една сутрин, когато се събуди – ослепително бялата пелерина на слънцето да прогори черните сенки от обида и огорчение в душата ѝ, и да полети – надалече, без спомени и без страх, че някой ще я нарани отново.
Тя влезе в стаята си, хвърли раницата на леглото и погледът ѝ се спря на козметиката пред огледалото. На тоалетната масичка стояха три луксозни стъклени кутийки за избелване на кожата – стъпка 1, стъпка 2, стъпка 3. Беше прочела с усърдие инструкциите и спазила изрядно реда и начина им на използване.
– Каква е тази козметична серия, Роза? – я попита майка ѝ, преди няколко дни, когато намери дъщеря си да трие кожата си с тях.
– Заради прекомерното количество на меланин в кожата ми е, мамо. Появиха ми се много петна.
– Глупости! Кой ти пълни главата с такива щуротии? – ядоса се майка ѝ, която от своя страна смяташе, че е изпробвала всички възможни начини, за да се сприятели с дъщеря си – За последен път ти казвам, че кожата ти е достатъчно хубава и без тези химии! Искам веднага да ги изхвърлиш!
Разбира се, Роза не ги изхвърли. Нито пък имаше намерение да се откаже от мечтата си да бъде бяло и обичано момиче. Нямаше намерение и сега да се взира в огледалото, но стоеше там, опитвайки се долови, дори бегла промяна в себе си. Стоеше пред огледалото, от където я гледаше същата дивачка – с широко чело, с пухкави устни и диви коси. Черната рокля на бели точки очертаваше нейната фигура и я правеше да изглежда още по-слаба и прегърбена. Тишината се заслуша в жуженето на пчела, удряща се в стъклото на прозореца. „Черната Роза! Ето я черната Роза!“ – крещяха децата зад стъклото и хвърляха камъни по момичето. Не съм черна! Не съм грешка на природата!“ – заблъскаха по вените на слепоочията мислите ѝ, с шамански викове, а от другия край един друг глас шептеше:“ Но защо им вярваш? Ти се лъжеш че живееш, Роза! Трябва да избягаш някъде, момиче! Трябва да избягаш далече! Никога няма да станеш бяла и никой няма да те обикне такава! Никой! Разбра ли? Никой!
– Мразя те! – извика момичето и запрати едната стъклена опаковка в огледалото.
Стисна очи. Плясъкът на счупено стъкло, накара власинките по гръбнакът ѝ да настръхнат. Огледалото се напука на безброй парчета, които наподобяваха геометричен пъзел. Когато Роза отвори очи, отсреща я гледаше едно ядосано, напукано лице. Солено безсилие изплува от очите ѝ. Черните къдрици прошумяха. Роза замахна към огледалото с юмрук, но спря ръката си на сантиметър от него. Три малки парчета стъкло бяха паднали на тоалетната масичка. Тя взе едното и се загледа в отражението си. Белегът в средата на челото ѝ още личеше. Споменът размаха ръце, затича се и Роза видя как едно малко момиченце изплува в сълзата ѝ. Момиченцето тичаше към класната стая. Вратата бе отворена и влетя вътре. В последния момент зърна изпънатия крак на момчето, главата ѝ се килна напред и разцепи чело в острия ръб на чина. Малко след това от друга сълза, позна разтревожения образ на баща си. Ето ги двамата летят с колата към болницата. Кръв и сълзи се сливат и капят на бялата тениска. Роза носи червен медал на гърдите си. Гологлавият, стар доктор в спешния кабинет пуши цигара. Той не благоволява да я изгаси при вида на разплаканото дете и цветнокожия баща, влетели в кабинета му. Въпреки, че на лицето му се изписва раздразнение от прекъсването на любимото му занимание, все пак докторът се изправя и оставя цигарата да дими в пепелника. Иглата се забива. Болката избива в очите ѝ. Тя пищи и моли баща си да я измъкне от ръцете на лекаря.
Окото ѝ внезапно изсветля от лъч светлина, разгоря се като огнище, а в него се отрази цикламеният костюм на класната ѝ учителка.
– Дъщеря Ви е изключително буйна и палава! – съобщи тя – Не сме имали досега толкова проблемно дете! Не знам какво да Ви посъветвам. Може би е време да вземете крайни мерки и да се обърнете към психолог.
Ето го новото училище, прясно боядисано в цвят магнолия. Прозорецът на кабинета по география е отворен. Черното момиче стои само на предпоследния чин и слуша урока. Запитва се: „Къде живее народът на шоколадовите хора? Дали те ще я обикнат, ако прилича на тях?“ През това време едно момче, отскубва косъм от черната ѝ къдрава коса. Роза се извиква и се обръща рязко. Момчето никога не е виждало толкова здрав и дълъг косъм, затова го върти между пръстите си, правейки се, че не чува момичето. Роза се опитва да привлече вниманието на нахалника, за да се защити. Учителката по история обявява реакцията ѝ за проява на лошо възпитание. Роза протестира. Настава скандал, пред очите на целия клас. Роза бяга от час. Роза тича към гарата. Роза бяга от белите хора, но въпреки това, тя тайно иска да прилича на тях. Родителите ѝ звънят в полицията. Видели са Роза на гарата.
Следва трето училище. Гимназия. Нови надежди за Роза. Подмятания и намеци за произхода ѝ. Съкрушени надежди. Крайни мерки и наказания. Опит за бягство. Паранои. Усещане, че някой я преследва. И пак е намерена на гарата. После още един опит за бягство.
Последната мисъл се заби като стрела в слепоочието ѝ. Тя избърса очите си и хвърли поглед към хвърлената на леглото раница, после – към окачения на стената часовник. Оставаше половин час, преди родителите ѝ да се приберат. Не знаеше какво обяснение ще даде за огледалото, нито искаше вече да се връща в училище. Нямаше намерение повече да отлага. Тя прибра в раницата си дрехи и вещи от първа необходимост и слезе по стълбите. На масата в кухнята имаше бележка със записани продукти за пазаруване, а върху тях монети и една едра банкнота. С резки движения прибра парите и излезе. Пред вратата слънцето ослепи мокрите ѝ ресници, а ветрецът разхвърля косата ѝ по лицето. Аромат на дъхава акация, бъз и цъфнал люляк се провря в синусите ѝ. Завъртя ключа, обръщайки се в посока на идващия шум от запалена кола на пътя, но в следващия момент чу познат женски глас:
– Как са майка ти и баща ти? – попита я съседката, през мрежата.
– Всеки момент ще се приберат. – отвърна момичето и побягна по улицата.
Черното момиче тичаше към гарата. Косата му се мяташе срещу вятъра. Въздухът миришеше на буря. Сърцето галопираше, наравно с въображаем, необуздан кон. Гонеше го параноя. Черната рокля, напръскана със ситни, бели точки се вееше като знамето на страха и всички минувачи се обръщаха след него, за да проследят, дали някой не гони това изплашено момиче. „Оставете ме“ – шептеше в себе си тя. „Спрете да ме гледате!“
– Влакът за Варна ще потегли от първи коловоз в 17:10. – кънтеше женски глас във високоговорителя. – Влакът за Варна ще потегли от първи коловоз в 17:10. Моля пътниците за Варна, да се насочат към първи коловоз.
Роза изтича към гишето и си купи билет. Намери във влака празно купе; хвърли се на седалката и се опита да овладее дишането си. Видя отражението си в стъклото, но разочарована от него, побърза да премести поглед към масивната пейка пред чакалнята на гарата. Спомни си, колко пъти беше стояла на тази пейка, намирайки утеха в движението на влаковете и колко пъти беше мечтала да разбере, – накъде отиват всички тези хора с куфари и чанти. Впечатли се от малкото момченце на тротоара. Сигурно току-що проходило, то търкаляше дрънкулка и стъпваше на пръсти като по вода, докато майка му се усмихваше насреща му. При вида на усмивката на майка си, бялото му личице грейна от щастие и Роза се опита да си спомни, дали някога и тя беше толкова щастлива. Загледа се в напъпилите с цвят липи. Те се люшнаха, извивайки телата си в танц, поклониха се заедно с вятъра и сякаш помахаха на черното момиче за сбогом. В ушите ѝ изсвири последния сигнал за тръгване. Сърцето ѝ се удари в гърлото. Роза агонизираше. Очите ѝ се разшириха. В един миг се паникьоса и се изправи, решена да слезе, но влакът се спусна плавно, после усили и тя, както беше изправена пред затворения прозорез, видя фигурите на майката и детето да се смаляват; липите продължаваха да люшкат короните си за сбогом, а малкият град заплува в прах зад стъклената илюзия на прозореца .
– Свободно ли е при вас? – чу като в просъница, а когато се обърна на вратата стоеше непознат господин с внушителен ръст, опакован в костюм и вратовръзка.
– Да. – отвърна тя, усещайки пламналата си кожа и побърза да седне на мястото си.
Докато мъжът повдигаше куфарчето си, за да го остави в багажното отделение, Роза скришом забеляза скъпия тъмносин костюм, големите, дълги ръце и извънредно високия ръст на непознатия. Не само, че беше най-внушителният, красив, бял и добре облечен мъж, който някога беше срещала, но въпреки, че го виждаше с очите си пак ѝ се струваше, че въображението ѝ си играе с нея. Засрами се от последната си мисъл и се опита да прикрие профила си в кичури коса, заглеждайки се през прозореца. Навън се разразяваше буря като побесняла ламя. Небето притъмняваше, отваряйки черна паст и вилнееше с гнева на Зевс. Въздухът имаше сив цвят и проблясваха светкавици. Стана ѝ страшно, когато видя вятъра да граби с шепи прахоляк и да ги запраща в стъклото. Инстинктивно притвори очи. Тогава Роза разбра, че е по-сама от всякога. Не знаеше къде отива нито имаше къде да отседне, нито парите ѝ щяха да стигнат задълго. „Можех да им напиша бележка, или да им се обадя“ – казваше си тя, а в същото време усещаше как мъжкия парфюм се смесва с нагнетеното мълчание в купето, тишината нахлуваше в стомаха ѝ и го мачкаше с жилестите си ръце.
– Нали няма да ви преча, ако си изпъна краката? – чу да я пита мъжа.
Очите ѝ пламнаха в него като нажежени зърна на кафе. Бялата му риза изглеждаше изрядно изгладена. Стори ѝ се, че я наблюдава високомерно.
– Не, няма. Разполагайте се.
– За Варна ли пътувате? – попита отново той, изпъвайки крака по диагонал.
Роза кимна, докато през гъстите си ресници скришом запечата лицето му. За миг си въобрази, че го е виждала някъде. Изпита необяснима паника и реши, че повече не иска да разговаря с него. През прозореца почти нищо вече не можа да се види, освен прелитащи сенки от сгради, дървета и хаос. Дъждът свистеше по стъклото, с камшици. Вместо да я успокои, тракането на влака я люшкаше до шия в блато от страх, търсеше здрава земя за краката си, опита се да се овладее, но почувства, че потъва. Непознатият се беше изправил отстрани.
– Знаете ли, – каза той, докато се наместваше до нея и я оглеждаше нетърпеливо - досега не съм виждал по-красиво момиче от вас, а дори не знам как се казвате…
Хлад пропълзя от гърба към шията на Роза. Вместо пулс, усети безброй игли да се забиват в нея. Тя се обърна плахо и с периферното си зрение улови опипващ поглед по деколтето си. Опита се да каже нещо, опита се и да стане, но осъзна, че цялото ѝ тяло се е сковало като в плаващи пясъци и не можа да помръдне.
Мирисът на канела пропълзя в ноздрите му. Изпита непреодолим глад да я вдишва, отново и отново. Тайно си пожела да се осмели да отмести косите от лицето на момичето и да го открие в цялата му гладкост и сияние, но се страхуваше. Страхуваше се, както когато човек се страхува да докосне крехко цвете. Не му бяха необходими повече от няколко секунди, за да се убеди, че сърцето ѝ се блъска в роклята със скоростта и ударите на капките дъжд по стъклото. Тогава непознатият реши, че е по-добре да се премести отново, но този път седна точно срещу нея до прозореца.
– Не исках да ви плаша. – каза в свое оправдание мъжът. – Не знам какво ми стана. Светът е опасно място за вас госпожице. – наведе глава към нея – Вие сте истински ангел, а аз се държа неадекватно.
Роза вдигна очи и се огледа за кратко в светлите му очи. От там я гледаше красиво, черно момиче. Скришом го сравни със своя баща и си помисли, че за цял живот баща ѝ не беше успял да я накара да се почувства толкова красива, колкото беше успял този непознат за няколко секунди. И, макар че все още усещаше в устата си вкус на страх, инстинктивно се размърда и подаде ръката си.
– Казват ми Роза. Черната Роза. – промълви тя.
– Алекси Попов – той стисна ръката ѝ и се изправи в целият си ръст. После допълни
– Детектив Попов. Сега е време да те върна на родителите ти.
© Силвия Илиева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Как ми липсваше, Плевелче!!!
-
Благодаря ти много, Вале!
-
Четох го този разказ, Силве, отдавна, но не ми оставаше време да коментирам, много е хубав.
-
Благодаря Ви!
-
Взех си творческа отпуска.😀😀😀
-
Ох, настръхнах накрая да не ѝ се случи нещо лошо!
И аз харесах детектив Попов, поздравления! -
Благодаря ти, Грег. Пиши де, къде се изгуби?
-
Страхотен разказ. Прочетох с удоволствие.
-
Благодаря Ви, Доче и Краси за хубавите думи!
-
От първия прочит останах с впечатление, че родителите са разбрали че има проблем с различността на детето им и за мен краят дойде напълно логичен и разумен. Силве, не съм разбрала за "подсказките", за които говориш в отговора отдолу, но въпреки това не видях никакъв проблем с времето, защото става ясно, че хората са наели частен детектив или просто някой, който да се погрижи за нея, ако реши да избяга. Още повече нейното поведение е пресказуемо, предвид на всичко, което е преживяла. И аз считам, че разказът си е перфектен и няма нужда от продължение. Каквото си казала си го казала брилянтно!
-
Различните и техните съдби. Харесах!
-
Благодаря ти, Иржи, че така добре си ме разбрала. Прегръщам те и ти благодаря, за вълнуващия коментар и отделеното време. Топла и уютна нощ, Иржи!
-
За мен пък,Силве,кулминацията си изигра ролята и ще се разводни ако се продължи....Толкова умело ни доведе до нея,сякаш игра на баскетбол-обикаляш,тичаш,лъжеш и неочаквано...прас-забиваш/едва ли се изразявам правилно,но така усетих ситуацията../Не веднъж съм казвала за умението ти да разказваш-горката Роза !Типично преживяване при "различните",но разказано с всички "екстри"-картини от природата,усилието да се "избели",отношението към нея в училищата и тук-там забавни думи,правят разказът "да го глътнеш наведнъж!".а външния му облик-като чиста и изгладена ученичка....И на това се удивлявам!Само дето малко закъснявам,но не забравям!!
-
Грешите, първо че вече съм госпожа, второ че всеки детайл има значение и ето тук в това изречение също се е скрил г-н Детектив: "Завъртя ключа, обръщайки се в посока на идващия шум от запалена кола на пътя, но в следващия момент чу познат женски глас..."
Времето в случая няма почти никакво значение, защото героинята е била следена и това е загатнато на други места. Мисля, че са излишни тези уточнения. Ако обичате криминални романи, може би щяхте да проследите нишката. Но и така е добре. Все пак следващият път ще бъда повече нащрек и за такива читатели.
-
Как можахте да си помислите, че ще ви пропусна, госпожице Илиева? Прочетох отново и пак времето не ми се връзва. Половин час, докато се приберат родителите й. Да кажем, че това е приблизително времето, нужно на Роза да събере багажа и да стигне до гарата. Значи, когато тя се е качила във влака, то това време са разбрали, че я няма. А дали е полицай или частен детектив е без значение.
-
О, г-н Порчев! Реших, че ще ме пропуснете! Благодаря за спирката и интереса, по принцип смятам за голяма щуротия да обяснявам разказите си, но с удоволствие ще се опитам да отговоря на въпросите Ви.
Ако вместо да бързате да се качвате в моето влакче, бяхте прочел по-внимателно може би щяхте да откриете вметнати, неслучайно разхвърляни думи, подсказки, за да бъде такъв финала. А и защо разбирате - детектив като разследващ полицай? Всяко по-заможно семейство, би могло да си позволи частен детектив, още повече взимайки впредвид обстоятелствата.
Да, разказът има една малка слабост, но тя г-н Критик, не е от споменатите от Вас. Благодаря за отделеното време, винаги сте добре дошъл. -
Интересно и увлекателно написано, но краят ми идва малко пресилен. Момичето хваща влака в последния момент. Кога родителите й успяха да разберат, че е заминала, да подадат жалба, да се задейства издирването и детективът да успее да се качи в същия влак?
-
Благодаря ти много, Васе!
Коце, благодаря! Поздрави от Габрово.
Гавраил, би могла да разцъфне черната Роза, така е. Ще видим. Благодарности!
Хубав ден, приятели! -
Богато въображение което прави разказа многоцветен и силно интригуващ.Начало което вероятно ще бъде претворено в едно многопластово тематично произведение.
Поздрав! -
Браво Силве,страхотен разказ.И аз съм за продължение.Поздрав от слънчев Несебър.
-
Страхотен разказ! Трудна е съдбата на различните, изолацията - пълна!
-
Благодаря за любими 🍀.
Благодаря на всички от сърце за прекрасните отзиви. Общуването с Вас е безценно и се радвам, да намеря думи - цветя, ухаещи на един по-добър свят. Благодаря за усмивките и вица. Много може да се лавира през цветните теми, само да намеря време. Хубави почивни дни на всички, много вдъхновение и още веднъж, благодаря за отделеното внимание. -
Облекчителен край!
-
Поздравления за майсторски написания разказ!
-
Прекрасно написан разказ ! Жалко,че половината от нашето общество не може да приеме различните и им се подиграва.
-
Много интересна история! Колко раними са децата на тази възраст и е толкова е лесно да ги прекършиш. Имам приятелка с цветнокожи внучета. Преди години момчето е било пребито от съучениците си и е трябвало да се преместят отново в Англия, докато се успокои и поиска да се върне в България. Неочакван край.
-
Тежко на различния в общество като нашето! Майсторски написан разказ за изолацията и за самообвинението, за тихия вик и бягството наникъде.
-
Стадото трудно приема различния! Прекрасен разказ!
-
Три мои колежки, на един банкет в “Шератон”, се возят в асансьора, заедно с един тъмнокож. Едната им казва:
- Ей, муцки! Тоя, ако ви го отпере, ще ви изхвръкнат очичките!
- Аз разбира! - казва тъмнокожият. -
Имах такава съученичка, Джулия Клифърд Окот, една или две години по-голяма. Баща й беше кениец. Дойде от Варна в спортното училище в града ни. Моето училище и спортното бяха едно до друго и тя идваше да бяга на нашата спортна площадка. Никой, обаче не можеше да я нападне без да изяде боя. Много я харесвах, защото имаше страхотна усмивка и винаги беше готова да играе с теб, стига да не я обиждаш - тогава ставаше тигрица. Преди време я гледах в Сървайвър и ти да видиш - все същата си беше...Но си спомням, че децата също я обиждаха в началото, после я приеха, пък и тя беше толкова слънчева... Поздрави, Силве за хубавия разказ! Когато си различен от стадото, може да е наистина трудно...
-
“Жълтото момиче”, да е следващият.
Японките изглеждат милички и нежнички, но вкъщи командвали по подразбиране. Ужас! Мъже! Външният вид лъже! -
Благодаря на всеки поотделно за отношението, топлината и отделеното време! Мислех за продължение, но още нищо не съм измислила.
Имам още един разказ на подобна тематика, той е драматичен. Ще кача и него тези дни, ако ви се чете. Благодаря за любими.
На всички Откровенци, желая вълнуващи летни преживявания с любимите хора и разбира се - любов. -
Даам! Силвето ни пренесе в поредната си приказка! И аз като Надето: носи на още!
Браво ти! -
Удоволствие е да чета творбите ти, Силвенце! "Плаче" за продължение.
-
Хубав разказ! Отношението към различните няма да коментирам. Мисля си колко малко е необходимо човек да се оттърси от трупани във времето комплекси и колко лесно съмнението в искреността може да те срине отново.
-
Хубаво...
Проблемът е на детето, създатели са родителите. А расизма на негрите и източноазиатците ако знаеш какъв е... -
Много интересен разказ, Силве! Браво!
-
Много интересен разказ. Поздрави за идеята и вплетената психология. Много хубав подход с инспектора. Страхотни описания. Аплодисменти и адмирации!
-
Трудно се живее като различен. След колко ли време ще изживеем старите нагласи. Поздравления за темата и изпълнението.
-
Белите ходят на плаж, за да почернеят, а черните искат да се избелват. Природата създава много красиви същества, смесвайки расите, особено при жените. Но най-важно е, да си се харесаш сам. Тялото ти си е твое и трябва да го уважаваш, и да си му благодарен, че е приютило душата ти.
-
Познавам такава перличка. Нарича себе си кафе с мляко.
Много хубава история.Поздравления! -
Благодаря ти много, Краси! Удоволствието е мое.
-
Ех, че хубаво, тъкмо започнах да се притеснявам за тази черна роза ...Поздрави Силвия! Пишеш като изтънчен познавач на човешката душа, с размах и дълбочина. Удоволствието беше мое!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
