ЧЕТВЪРТИЯТ "ПРЕДСЕДАТЕЛ"

В тесния чукар на големия хартопски чатал, забу­тан край гъста акациева гора, вече от няколко години вех­тееше калпаво скопосаното перде на бай Герге Гризуна.

Несгодите на неразбраното време го хвърляха от място на място, дорде не го затънтиха най-подир до варгела край междата на трите села: Вайсал, Тажбунар и Футурени.

• Остарява ли човекът, остарява и имането му - ядос­ваше се бай Герге, като се въртеше край вратниците, за да намери още някоя тел да постегне ерендука на докрай разсипаната котигичка.

Впрегнатото сиво магаре спокойно си чепкаше от на­трупаната копа току-що окосен завързал грах и начупен акациев цвят и от време на време шибаше с опашката си нахалните конски мухи.

• Мирно, "Председателю", мирно! - покряскваше той на магарето без каквато и да е нужда.

"Председателят" беше седмото по ред магаре на ста­рия вайсалски овчар и изтеклото време на своя дълъг овчар­ски живот той си спомняше като периоди от живота на еди-кое си магаре. А от самите магарета най запомни пър­вото.

По онова време - още румънско, преди войната - той пасеше сюрията на най-заможния човек във Вайсал, Хаджи

Копю. Кошарата му се намираше 6 Котлабург, където той прекарваше цяла година. Живееше в малка кухничка между сайвантите с овце и дамчето, в което държеше магарето. Кухничката беше покрита с камъш, имаше чамурени сте­ни - лете е хладно, а зиме - топло. Вместо пенджера в сте­ната, неголямо стъкло, акуратно закръглено с мазилка, на­помняше глух илюминатор. Едната половина от жилище­то му беше заето със соба, другата - с одър и малка масич­ка до пенджерката.

На млади години всичко е лесно, самият живот е лек и ти се чини безкрайно дълъг, струва ти се, че навсякъде ще успееш. Успяваше Гоцю и добитъка да оглежда, бели да прави и моми да задиря. А в чуждите села момите са вина­ги no-гиздави, чак от Шекерлик и Ново Село смехът им се чува. Завъртя той тогаз най-гиздавата, накичена с лефто- ве щерка на новоселския мошеерян чорбаджи Теренти, - Миланка, - лекомислена като всички моми.

Когато реши, че Миланка трябва да му пристане, една вечер я откара "на чуш" с магарето във Вайсал и й по­каза най-богатата къща на Хаджията.

• Аз съм наследникът - увери я той.

След това, в една прохладна вечер, придума Миланка да му пристане и те двамата, прегърнати, яхват магаре­то и пристигат в прихлупената кухничка.

• Ама защо не в онзи, хубавия дом? - учуди се Миланка наивно, като влязла в затоплената къщичка.
• Утря, утря ще идем в онзи дом - наченал да я раз­съблича той...

Чорбаджи Теренти тогава силно се разфуча. Като уга- ди, че дъщеря му явно е загазила в беля, той впрегна фай­тона и хукна да я търси. Улучил най-сетне гризунските пъ­теки, по икиндия спря край камъшената къщурка. Повър­тя се разлютен около кошарата, надникна в дамчето, в кух­ничката, погледна в замазаното стъкло - никой няма! - ни овце, ни магарето, ни Миланка, нито онзи хайдамак.

Чорбаджи Теренти в гнева си строши с тоягата за­мазаното в чамура стъкло и изкряска "Магаре!", като не

уточни точно кого има предвид. На другия ден вдигна па- тардия във вайсалската примария да търсят Миланка, за да я завърнат, но късно...

• Късно, брачет Теренти, късно е! - разпери ръце при- мар Гаджуров, пременен както винаги в европейски кос­тюм, с паралия и преметнат на лявата ръка бастун.
• Аз, разбира се, що го накажа, и ти можеш здравата да го притрепеш. Но извинявай, да чупиш на момчето при­твора - нямаш право!...
• Ако тате беше дал за зестра половината земя, няма­ше Съветите да го уморят в Сибир - съжаляваше сетне до края на живота си Миланка.

Гризуна пък казваше:

• Трябва да ми бъде благодарен, че спасих поне дъщеря

му!..

Второто магаре младият Гризун придоби като награда. Това беше тъкмо преди глада.

В пазарен ден той идеше с баща си от Болград. Като минаваха през Каракурт, където по това време имаше сбор, те се отбиха към мегдана. Колкото старият Гризун и да опъваше Герге, не можа да го спре и той се навря при пехливаните.

Огромен дебел резил, целият вълнясал, ровеше земя­та и се пенеше в прахоляка от желание да смачка още ня­кой съперник, ако се намери такъв. Никой не желаеше да влезе в кръга. Тогава младият Гризун се съблече и завърза борба с хацаманина. Уж не беше от много дребните, а по­тъна в прегръдките на вълнясалия си съперник. Отнача­ло момчето ловко избягваше хватките му и се държеше на разстояние, дорде гигантът не се измори и не започна да пъхти, после се навря между чаталите му и го просна на земята.

• Много е голям, но кух - забеляза Гриззш.

Като победител, той спечели приз - един кон, който веднага смени за магаре. Хубаво магаре беше, но по време на глада се наложи да го заколи, може да се каже, че то спа- <ш семейството му да не изтръшка от глад.

67

Със следващото магаре са свързани променливи годи­ни от живота му. Те в изпревара, една след друга, измам­но се подиграваха с хорския труд, оставяйки без резултат всякакъв стремеж към по-надеждно бъдеще. Магарето беше светло-сиво, коремът му - почти бял. От малко то си имаше някакво име, но той сетне го прекръсти на "Хруш­чов". Това име Грузин му даде от омраза към Никита Хруш­чов, за да си го изкара поне от магарето. Стигна се до там, че наченаха да орязват на хората градините, забраниха им да държат крави. Когато колеха за Коледа прасета, за­браняваха да ги пърлят, а кожата задължително трябва­ше да предадат на Селсъвета.

Но най-много Гризун мразеше Хрушчов заради това, че не разрешаваше да се отглеждат повече от пет овце в един двор. Тогава той остана без сюрия за няколко години и от Селсъвета постоянно го дебнеха заради частнособственическата му склонност към непотребното при кому­низма животно.

• Ако моето магаре няма какво да търси в комунизма, тогава защо сте тръгнали подир онова, "Горното", магаре? - питаше той. - Какво искате от моето магаре, то е свеще­но животно. Христос влязъл в храма с магаре, а вий сега съ­баряте храмовете. Ще изтребите магаретата - ще изчез­нете и вие!'

Магарето беше мързеливо, упорито. Поривисто и вина­ги изцапано с кал. И цяло лято да не вали, то все едно ще намери някоя локва да се овъргаля.

• Един есенен ден "Хрушчов" заряза каручката в дере­то и не ще да опъва; легна в батака, търкуляса се и не става. Тук Гризун си го изкара за всички години, като запука с каралигата, но се престара и го утрепа. Без съжале­ние той освободи такъма от вече мъртвото животно и сам потегли каручката къде село. Разбира се, постъпката на Гризун не е достойна за човека-селянин, но истината за нас е по-скъпа, отколкото самото възпитание на ху­манно отношение към магаретата изобщо. Още не стиг­нал у дома, той разбра, че "Горното магаре" също го раз- прегнали от държавната каруца.

Впрочем, една добрина имаше и в онова време: много царевица навред, само мъкни...

Четвъртото, наистина, беше не магаре, а катър. Купи го от циганите. Вайсалци, щеш не щеш, започнали да му викат "Катър". Това много го оскърби и той побърза да се отърве от катъра, като го продаде на същите цигани, но вече на по-ниска цена. Пресметна, че загубата в пари е нищо в сравнение с носенето на такъв непристоен прякор. Още повече, че в селото вече имаше човек с магарешки пря­кор - "Магарето Ламбо", чийто характер беше по-инат от магарешкия.

Като върна катъра, кат... Да! Гризуна си купи муленце и го изгледа с овче мляко и бял хляб. Хубава магаричка из­расна.

С необичайна нежност, нехарактерна за него, той се привърза към магаричката. "Миланка" я наричаше отнача­ло на шега и тъй си остана.

• Две Миланки си имам - хвалеше се той в кръчмата. - Едната карам аз, другата - мен.

Случваше се и така - купи малко емиш и каже:

• Това е за Миланка! - Иди че разбери за коя.

Всичко обичаше да взема магаричката от неговата ръка, за разлика от жена му, която предпочиташе само па­рите. Един слънчев ден преди зазимяване, когато пръскаха сюрията по стопанските дворове, Гризуна с чираците си бавно караше овцете из махалата и ги лъчеше на фандач- ки. "Миланка" вървеше подир и си късаше от още необруле- ните листа на фиданите. Като наближи портичката на "Магарето Ламбо", тя неочаквано се вмъкна вътре и заста­на сред двора, явно объркана от някакъв си лъжовен ори­ентир.

"Магарето Ламбо", като видя такава необичайна наг­лост в двора си, побеля от негодувание.

• Чу...у...уш! - изкряска той истерично на магарето и сякаш омагьоса животното. То не помръдна от място, са­мо оголи зъби, вирна глава и с целия си магарешки глас

изрева. Това кощунство окончателно зачерви очите на "Ма­гарето Ламбо" с кървав гняв. Той извади пушка от съндъка и без да му мисли гръмна обърканото магаре в главата. Голяма врява се вдигна тогава!

Едва удържаха Грузина да не разкъса убиеца. Той счу­пи пушката върху Аамбо, но "Миланка" не върна. А пряко­рът на "Магарето Ламбо" стана "Два пъти магаре".

За предпоследното магаре му се наложи да даде мото­циклета на заминалия на служба в армията по-малък син. Може би магарето и да не беше лошо, но след "Миланка" не остави никакви забележителни възпоминания, освен че име­то му беше "Ява". Тъй си и умря "Явата" от старост, неза­белязано. Откара го Гризун в скотомогилката и забрави за него, сякаш го е нямало.

И за последното ще научим, като проследим половин ден от живота му, но и това е достатъчно да добием пред­става за всички години от неговата магарешка съдба.

• Магаре в самар, магаре в каруца, магаре боща, но да е магаре! - обичаше да повтаря Гризун и не празнуваше с мла­дите вайсалски овчари, за които в околните села казваха: "С цървули, но на "Мерцедес"!". Цървулите с навои той не сва­ляше цяла година, каквато и ще работа да върши и по кое­то и да е време.

А неговата работа през лятото е да пусне овцете още по тъмно, преди зазоряване, да се вслуша в тишината, разклащаща се от звучните камбанки, по които той може­ше да определи коя сюрия къде е. И като огледа звездното небе, рече: "Н-и-ко-й не знае де ушивам!" А като "издуе" ов­цете, дорде не е излязло слънцето от гората, се завръща в окола, събуди хъркащите в запарената колиба чираци заед­но да издоят овцете, сетне изпрати поредния чорбаджия с млякото и сам офейка чак до икиндия накъдето му духне вятърът в главата.

Цял ден хлапаците сами се влачат подир задушния прахлив облак овце, насочван не толкова от тях, колкото от умните овчарски кучета.

• Хайде бе, момчета, хайде! - подканваше както вина-

ги още закусващите чираци Грузина. - Това време не е за кеф, ей сега слънцето ще се качи над Болград, ще ги смрахтите още на пердето...

Той стегна "на чавгар" счупената старчушка и още веднъж хвърли строг поглед към хлапаците, които продъл­жаваха да се въртят покрай софрата, обърна се към стре­мително изкачващото се слънце над цъфналата бяла гора и мимоходом забеляза как по прашния път към овчарника се отби черната "Волга" на тажбунарския колхозен пред­седател Никола Друмчев.

- Ей сега ще ме запука за опасаната паша - изпсува Гризуна, съжалявайки, че не можа да изфиряса малко по-ра- но. Поради звучния прякор Гризуна го знаят не повече от два района, и то защото той по няколко пъти в денонощи­ето пресича "индекаим", принуден да прихваща нивите на отвред разораните кърища.

В сравнение с Друмчев Гризуна е малък човек. Къде ти до него! Друмчев е прочут в областта. Републиката и даже в Съюза. Като депутат, Герой на Труда, член на ЦК и тъй нататък. Но както често се случва, той е известен не с истинското си име, а със съвсем друго.

За да не правим разказа изхендрен на една страна и запазим определено равновесие, председателя (за разлика от овчаря) ще го упоменаваме само с истинското му име, което той е имал още от малък, когато също е тичал по­дир овцете като овчарче. Може би именно поради това той сега в известна степен с уважение се отнася към овчари­те. Но колкото и да е странно, в своето село той не оста­ви нито един човек за овчар. Всичките овчари в Тажбунар са вайсалци. Тази селекция може да се обясни само с това, че самите тажбунарци не желаеха да овчаруват. Щом Друм­чев от овчарче израсна в такъв голям човек, защо те не мо­гат да се издигнат поне до "оператор", както именуваха свинарите.

Дойде ли някакъв вайсалчанин да се настанява при Друмчев на работа в колхоза, той непременно ще му пред­ложи: - "Чувай, ами защо не отидеш чобанин?" - В неговиme представи всеки вайсалчанин е чобан, и донякъде е прав. Вайсалчани са овчари и... музиканти. При всичко това най-добрите овчари са в по-далечните села, добрите са по-близо до Вайсал. И вече най-некадърните, които никой не ще да пазарява отвъд селото, остават за Вайсал.

Що се отнася до музикантите, тук всичко е наопъки.

Престижът на Вайсал не допуска лекомислено разпиля­ване на елита си от коя да е страна. Ако се позволяваше из­тичане на чавчийските кадри, то не можеше да се допусне съ­щото в изкуството. Дойде ли есенно време, когато се уреж­дат различни тържества, най-добрите и прочути музи­канти непременно остават да свирят на място. Остана­лите се пръскат по селата из иелия Буджак.

Авторитетът на вайсалските музиканти бе тол­кова висок, че даже най-неумелите, които така и не се на­учиха да свирят или бяха начинаещи и не се знаеше какво ще излезе от тях, също биваха пазарувани, в Калчовка. Там хората са много по-простодушни и весели, те не претен­дират за кой знае какво изискано изпълнение. Има ли да иирика някоя хармоника, то им е достатъчно за веселба. "Жа го бъди!!!" - казват те.

Всичките музиканти имат една обща, май недостой­на, черта, като: "Всеки за себе си и няма по-добър от не­го". Попиташ ли някой какво мнение има за общопризна­тия, ще чуещ: "Че какво пък свири той? - руска, молдавска или еврейска музика, а една българска ръченица не може да изкара както трябва." Намекнеш ли на общопризнатия за някой друг прочут музикант, той ще се намръщи и рече: "Всичките му мелодии са разучени от български плочи, по­моли го да изсвири някоя нашенска, ще я изкара "през къра". Възхитиш ли се на някое замайващо изпълнение на еди-кой си, веднага ще се намери музикант, който ще каже: "Та ка­кво знае той? - две ръченици, едно надсвирване и три хора - това е целият му репертоар, ограничен изпълнител."

И даже най-забутаният хармонист, когото освен в Калчовка никъде другаде не викат, ще каже за другите: "Какви са тия свирачи? Втренчи се в земята намусен и няма ga си дигне главата, дорде не изкара сватбата, а , виж, аз потропвам, пея, завъртвам танго или валс, мога да прехвърля хармониката през гърба си и така да музици­рам. - Хората са доволни - веселие до припадък! Онези сам- сонци за три дена един път няма да се усмихнат!"

Но има такива свирачи, които едновременно са и овча­ри, а овчарите са много no-стегнати. Те могат да се гри- зят един друг като кучета, да се крадат и бият, но зад пердето. По коварните жизнени скитания те се държат като стадо овце - където е единият, там е и другият, и повечето срещу вятъра.

Когато във Вайсал назначиха за колхозен председа­тел милиционера Могильов и той със съответното мили­ционерско усърдие започна да възпитава "пастухите", те не го изтърпяха и му взривиха къщата. Колкото сетне и да ги мъчеха в дранголника, не се издадоха. И това са най-изпадналите овчари, а какво да кажем за другите?!

И макар сред овчарите да има свирачи, тук няма ни­какво противоречие - в овчарлъка те са овчари, а в музи­ката - музиканти...

Гризун, като стар овчар, беше още и стар свирач. Инструментът му също е отдавнашен - излъскана камъ- шена свирка, отрязана от неузрял камъш в Котлабургския предгьолски чаир.

Казвапц че когато мръхтят подойниците по време на силна жега, той се възлежава на сянка и им свири провле­чени бесарабски пасторали. Подир това се хвали пред чор­баджиите, че сюрията му с един бакър мляко повече пуска, като има предвид, че торбата с полагащите му се манджи и бъклица вино струва да бъде допълнена с още нещо - неиз­бежно възнаграждение за хармоничното съчетание на не­говия труд.

...- Какво, бай Герге, помага ли дудата да се пълнят ведрата? - започна Друмчев отдалече, като се приближи до чобана.

Бай Герге подреждаше в котигичката си снопчета с насечена суха кострига, и без да се обръща, се озъби:

• Помага, Коле, толкоз, колкото твоята секретарка на комбайните да вършеят...

Въобще председателите и чобаните са в едно посто­янно непримиримо противоречие при соцстопанството. Едните принуждават хората да работят и налягат кол­кото се може повече да изкарат от селото и услужат на "началниците", та да могат и самите добре да живеят. Дру­гите пък се опитват нещо да откъснат и за селото малко да остане. Като някой самотен вълк - колкото и да го пре­следват кучетата, все едно, ще си окървави зъбите от ов­чата простотия.

Това противопоставяне се намира в някакво си неопределено колебание, което временно уравновесява най-неочаквани проявления на човешкото честолюбие. Ни­то един овчар не желае да му посочват пътеките, той сам си е закон. А повечето председатели, и най-вече Могильов, не могат да управляват без указания. Има ли той указа­ния отгоре, работата му върви, шкембето расте и от го­дина на година сменя ставащите тесни кресла.

На Друмчев, който имаше нещо овчарско, различните заповеди повече му пречеха. Наистина, понякога се нала­гаше да ги изпълнява, но рядко, иначе, ако се беше подчиня­вал на всичко, нямаше да стане Герой.

А за Героя разказват, че някога един чобан изтървал стадото в чукундуровата нива и колкото и да се стараел, не можал да го изкара сам. Кучето сърдито си лежало в гора­та, а той все се мъчел: завърне единия край, другият пак се навира навътре. Тичал, станал вир-вода, но без полза... Изведнъж кой знае откъде изскочил един стегнат бърз чо­век, облечен в кожух и му помогнал да прибере сюрията. Смутеният овчар се избърсал и рекъл:

• Благодаря ти, че ме отърва от тази бела, ако Друм­чев беше видял, щеше да има лабут.

А помагачът му отговаря:

• Не му бери кахър, аз съм Друмчев!...

Оттогава този чобан повече не изтърваваше стадо­то в нивата. Поне самите овчари не помнят да е имало по- добен случай с някого.

Затова пък разказват за друго премеждие.

Един колхозник с пълен чувал ябълки рекъл да прес­кочи мрежата на градината, но се закачил - ни напред, ни назад. Тук се задава някакъв "чобанин" на магаре, идва при пострадалия и му помага да се откачи от мрежата, като му задига чувала. Онзи, благодарен, казва:

• Бог здраве да ти дава, братчет, че ме спаси от Друм­чев, ей там му е колата, до Гермата...

А "чобанът" го успокоява:

• Не се безпокой, аз съм Друмчев!..

За тажбунарския председател, както и за всеки ге­рой, разказват и много други истории. Той нито ги пот­върждава, нито ги отрича, само се подхилва... Тук той сто­еше малко озадачен, но реши да бъде по-мъдър, отколкото един чобан. Като се доближи до каручката, и го закачи пък от друга страна:

• Как е поголовието, ияло ли е, не барат ли вълците добитъка?

Гризуна изправи сухата си снага, погледна Друмчев, сетне "Волгата" и се подсмихна:

• За баране барат, ма нали знаеш, Коле, какви са сегаш­ните вълци: изпременени с вратовръзки, яздят "Волги" и миришат на деколон.

Този път Гризун явно разклати равновесието на пред­седателя, който не се стърпя, и като хвана каралигата от ерендука му изпердаши една принудена сопа. После я за­прати върху кучетата, които едва не късаха синджирите, седна в колата и избръмча, дигайки прахоляк по летния тажбунарски път повече, отколкото може да дигне една сюрия с петстотин овце.

Вместо да сложи в ерендука последното снопче, бай Герге го запрати в прохуляка, който нахално го приближа­ваше, изпсува нещо в тажбунарско направление, пъргаво скочи в котигата и се задруса към Вайсал.

Колкото и бързо да бягаше магарето, той още по-сил­но го бъхтеше и като превали междата, препусна край дъбовата горичка, пресече алчака и неочаквано се сблъска с председателя на Вайсалския колхоз Могильов, който лич­но контролираше изкореняването на младите лозя, съглас­но последното постановление на партията.

• Зачем, Гризун, так сильно бъош етот магар? - по­пита той, като наблюдаваше още отдалеч как магарето търпеливо понасяше сопата.
• Да беше се учило за истински председател, нямаше никой да го бие! - поясни Гризун, като се спря пред предсе­дателя.
• Так ты хочеш сказать, что я тоже осел! - не се удържа на място Могильов и привично му изплющя един шамар по шията. Може би щеше да повтори, но Гризун тръсна калтармите и магарето живо пое пътя.

За разлика от Друмчев, който биеше понякога, защо- то много обичаше колхоза, Могильов обичаше колхоза за­това, че можеше да бие всякога.

"Не ми върви нещо днеска с тези председатели, дано доживея до такова време, когато ги изкореняват като те­зи лозя, кучетата на мърша да ги късат! И да не искам, трябва днес да се напия" - мярна се успокоителна мисъл в главата на бай Герге и, за да пристигне по-бързо до село, прекоси зимката.

Непрогледната ширина на пшеничната нива, нежно галена от вятъра, лекичко шумолеше и покорно гънеше стъблата вълна след вълна, като че ли изпращаше нисък поклон на вечната майка-земя.

Изкачилото се слънце позлатяваше с лъчите си оживя­лото поле и просълзяваше очите с ярка светлина. Красо­тата на природата няма край. Случайно облаче заслони слънцето и хвърли не задълго лека сянка върху полето, ко­ято погълна всичкия му блясък, ащисвайки кехлибарената нежност на узряващите класове, шушукащи си за бързата раздяла с величието на цъфналия благоухаещ цвят.

Магарето мина на обичайния си ход. Успокоителни­ят щумол на класовете приспивно затвори очите на бай Герге и той задряма. Настъпващата вършитба прежде- временно го приближи go домашния хамбар, до заровеното в зимката буре, той дълго не можеше да намери с какво да направи отвор в бурето, най-подир взима къловорота и пробива дъното, но няма чеп, вместо чеп взима въртено и вади къловорота, но вино не тече, той иска да го наведе и бурето са разсипва в ръцете му...

...Железните обръчи на колелата се удариха в твър­дия път, котигата се раздруса, той отвори очи и не им повярва, засъхналите мо бърни са разлепиха - футуренски- ят председател Дарян Мишо с жена си Донка хвърлили въдици край брега на балабоната и двамата си загарят на килимчета край мотоциклета. Явно е, че на жена му е хрум­нало да го измъкне - събуди се окончателно Гризуна, а за­местникът с "Нивата" върши някакви далавери - помисли той, който преди няколко години овчарува във Футурени и знаеше какво да мисли...

Като подсказали веднъж на Мишо, че заместникът му повъртява жена му, той се разфучал и скочил да й се кара. Но тя невъзмутимо го погледнала в очите и му рекла: - "Мишо, чисто да видиш, не фащай вяра". Той, чове­кът, оттогава си е спокоен. Има ли файда всички да бъдат кибрит-хора?!

• Здрасти, бати Герге, много ти е начупена каручката - радостно го закачи Дареният, доволен че в последно време се е отървал от него.
• Какво да правя, Мише - спря магарето овчарят, - ня­мам друга.
• А чи докарай я у нас в стройбригадата, ще я отремонтираме, нова ще стане - изрече председателят с доб­ро настроение, като се доближи до котигичката и я заоглежда.

Гризун погледна котигичката, сетне разсъблечената Донка, усмихна се хитроумно, като си изкриви главата, и каза:

• Ах, тва Миши!!! Щял да я направи нова! Как може от стара да направиш нова?! А сега накарай заместника си да направи от Донка мома!
• Виждам, че тебе вече нищо не може да те оправи - гасеше доброто си настроение Дареният и агресивно се опе­ри пред Гризуна, но нему докрай вече омръзна това пред­седателско възпитание и той не рачи да чака какво ще ста­не, а "избрули един юмрук" в омърлушената зурла на Даре­ния и напъна магарето на верев през нивата.

"Няма начин в един ден от трима председателя да бъдеш бъхтян - разсъждаваше той. - Бият ли те двама, тре­тия сам го удари, а дето е третият, там е и четвъртият" - и той стовари тоягата върху магарето с всичка сила, за да стигне по-скоро до заровеното в зимката буре.