Вторник. 7 и 40 сутринта. Пак съм се успала. Нали се събуждам естествено, без будилник, но с два джиесема под възглавницата. Така и не се научих да използвам алармата. Предпочитам да ме събуди онова съобщение или обаждане, заради което съм денонощно с тях. Пъшкам, защото не мога да си намеря втория джиесем, вивакомския. Бързам, защото закъснявам. Трябва да го набера с другия, емтелския. Набирам, чувам го, но глухо, сякаш е паднал у комшиите. Навеждам се под леглото. Не е там, но го чувам. На третото набиране и яко ослушване го откривам – в плика на юргана. В това време чувам гласа на мама от кухнята: „Петуния, хайде тръгвай, че пак закъсня и не се притеснявай, не ти е тежка работата! Не те товарят с камъни! Работиш с устата...“ ( психолог съм към ресурсен център, работя с възрастни, страдащи от панически атаки). Ох, не! Не е така! Товарят ме с думи, а мама не може да оцени тежестта на моята работа. Тя е силна и храбра жена с мъжки мозък, типичен представител на Третото измерение: по два тона въглища е пренасяла след нощно дежурство, кладенец с длето и чук е копала, товарила е цял камион с бетонни колове за ограда на вилата. Когато татко я видял да слиза бодра и весела от натоварения камион, внезапно се почувствал зле и се хванал за сърцето, легнал с блуждаещ поглед в тавана и загубил апетит за една седмица. Вероятно си е помислил, че идва Краят на света. Комшийките Магда и Мара се изреждали да му носят супички и компотчета, и докато мама го захранвала със сламка и малка лъжичка, коловете, стоварени на пътя, неусетно се стопили и изчезнали.
9 без 15. Вече съм на работа. Всички се смеят, пият кафета, пушат цигари и не спират да говорят. Колежката Петрова, която се занимава с депресивните, въодушевено обяснява как е преминал рождения ù ден предишната вечер. С каква убийствена рокля била, колко мола е обиколила, за да открие точно „нейната си рокля“, как буквално са я затрупали с подаръци и как те, подаръците, били стократно повече от пожеланията (злобарка, нарочно го казва, за да ме дразни), как играли до 2 часа сутринта конския танц, а после как не е могла да заспи от щастие. И пак се смеят. Господи, каква жизнерадостност струи от всеки. Не обичам толкова рано да говоря, камо ли да се смея на глас. Поне до 10 часа. Уморена съм. Аз се събуждам без будилник, с два джиесема под възглавницата.
Ах, дано днес никой да не идва. Нещо не ми се работи. Сигурно съм облъчена. Нали ще влизаме в по-високо измерение и ще преминаваме през фотонно лъчение. Сигурно съм го преминала неусетно и от това да ми е умората. Вчера си говорим надълго и нашироко с мой стар пациент, много симпатичен и ерудиран човек с три магистърски степени. Страхува се да се качва на транспортни средства. Винаги и навсякъде ходи пеша. Не пропуска да ми донесе цветя и галантно ми целува ръка. Правим упражнението с въртене в кръг и пляскане с двете ръце високо над главата. Изведнъж не знам откъде ми хрумва, може би за да разведря обстановката, споделям, че много страшно описват края на света – всички планети наредени в една ос и пълен мрак като в рог. Моят пациент съвсем сериозно ме съветва да се запася с минерална вода и свещи. (Поредно завъртване и пляскане с вдигнати ръце). Обяснявам, че не вярвам на такива неща, но за всеки случай се интересувам кога ще дойдат извънземните. „След 2-3 години и ще бъдат добри“ - успокоява ме моят пациент. (Последно завъртване за тази година и последно пляскане с ръце). Ръкуваме се за довиждане и си пожелаваме весели празници. Ще се видим чак след Нова година.
13.00 часа. Никой не дойде. Уморена съм и ми е студено. Трябва да се прибирам вкъщи, но нямам сили. И тези извънземни откъде се взеха, че сега и за тях да мисля. Наближава Бъдни вечер. Какъв ли подарък ще ми донесе дядо Коледа? Хм, а как ли ще изглежда извънземният дядо Коледа и какъв ли ще е неговият подарък? Манекените по витрините са едни такива едри, добродушни, с червени бузки и златни очилца, имам чувството, че ще ми намигнат всеки момент. А онези, които се разхождат под елхите на големите супермаркети, са ми чужди. Заобикалям ги. Никой от тях досега не се е приближил към мен и не ми е казал с топъл глас: „Петуния, този подарък е специално за теб!“ и да ми подаде с жест някоя от онези огромни тежки златни кутии, които са вързани с червени панделки. Истинските дядоколедовци не носят униформи. Засега пак аз ще си бъда дядо Коледа, под прикритие. Идеята ми допада. Няма и следа от предишната умора.
Дали защото наближава Краят на света, но моловете са пълни с народ. Е, поне е топло и уютно там, отвсякъде висят гирлянди и промоции. Светят разноцветни лампички, които създават приказно настроение. Забравям, че трябва да плащам сметки, лизинги, каско, граждански, лични и чужди отговорности. Възхищавам се на огромните елхи, украсени с различни по големина златни топки. И тази страхотна музика с нейния завладяващ ритъм, който ме кара да мисля само и единствено със сърцето си. Не разбирам точно за какво пеят, но съм категорично сигурна, че е нещо от рода на:
„Живей за мига!
Идва краят на света!
Веднъж завинаги Бъди!
Ти, ти, ти, ти!
Купи си лилав Живанши!
Хапни крилце от KFC!
С нова фльонга се върни!
Ти, ти, ти, ти!“
Ах, тази музика и този ритъм! Ще бъде грехота нищо да не си купя! И тези лъскави ескалатори! Много обичам да се возя на тях. Чувството е прекрасно. Някой те издига нагоре и нависоко! Все по-нагоре и по-нависоко, без грам усилия от твоя страна. Ето че преминавам през стъкления покрив на мола и оттатък. Е, от време на време ще хвърлям по някой поглед на хората под мен. Ах, само колко са дребни! Отделям се от всички и се издигам! Отделяне и издигане! Ето, вече никой не може да ме достигне! Приближавам се към върха! Сигурно така се чувства човек в Четвъртото измерение. Ускорявам крачки да не изпусна мола.
© Ивон All rights reserved.