ЧИЧОВОТО ПРАВО ХОРО

                                  Чичо му Божидар беше кавалджия. Правеше кавали и свиреше на тях. Свиреше добре. В селото не минаваше без него нито погребение, нито сватба. На едното място той свиреше така, че разплакваше всички - даже и тези, на които и през ум не им минаваше да плачат. А на сватбата - там винаги започваше и свършваше с едно и също хоро, което той беше измислил. Всички напълно непринудено, може би защото беше на подходящата възраст, наричаха това хоро - Чичовото право хоро. Даже и запис по радиото му направиха. Говореше се, че още на младини  едни хора са искали Божидар да живее в града, да прави  концерти, но той не поискал  - не беше ясно защо. В слуха се  намесваха красива жена, лоши другари, страх от големия град - каква бе истината, само чичото си знаеше. Но той предпочиташе да свири, вместо да говори.

                              Като малък племенникът му често се въртеше покрай чичо си. Един ден пипна кавала му, духна в него и остана леко разочарован - никакъв звук, само шум, все едно вятър духаше в тополите край селото. Чичо му го видя, засмя се, показа му какво да прави.

                              И съвсем неочаквано един кристално ясен, чист и дълъг звук се чу в стаята.

                              Божидар сякаш онемя от изненада. После плесна с ръце и прегърна племенника си.

                              От този момент Момчил, племеникът, започна да свири и да сънува музиката. През деня опитваше каквото беше сънувал. Анастас, баща му, се намръщи, като видя кавал в  ръцете му, но нищо не каза . Майка му само се усмихна и го целуна по челото. След няколко години все по-често чичото се заслушваше и все по-малко му се налагаше да показва на момчето как да свири. Момчил свиреше от добре по-добре.

                              Едно лято чичо му го заведе в Копривщица. Там Момчил направи така, че цялата поляна се умълча, после се  разплака, а после един час съвсем непознати хора идваха, гледаха го, усмихваха му се, някои се ръкуваха с него като с  възрастен, а един дядо опита да му целуне ръцете. Момчето не  позволи - знаеше, че дядото беше учител на чичо му, и вместо това той му целуна ръка. Като погледна чичо си, видя, че Божидар скришом избърсва очите си...

                              От събора се върна със златен медал.

                              Баща му само изсумтя, но майка му цялата грейна. Изпя му няколко стари песни, които сякаш цял живот беше крила някъде в душата си. Трудни, но красиви песни. Анастас остана с отворена уста. Цялата махала после с месеци говореше за песните и гласа на Стефка - така се казваше майка му.

                              В селото започнаха да викат Момчил и Божидар по сватби и погребения - да свирят. На следващата година се появиха и някакви хора от  града, направиха им записи. Всеки месец в пощата на името на момчето запознаха да идват някакви пари. Всички в селото се радваха.

                              Майката на Момчил почина. Бързо, без да боледува, съвсем неочаквано. Намериха Стефка седнала на двора, с усмивка на устните, с медала на сина си в ръка.

                              Това беше първия  път, когато чичото свири сам, откакто Момчил се научи да свири. Анастас не му позволи и хвърли медала на сина си в ковчега.

                              Момчил завърши средното си образование, намери си работа, в кръчмата. Понякога свиреше там вечерно време.

                             Баща му малко по малко стана сякаш друг човек след погребението. Започна да пие, прибираше се все по-късно. Една вечер се прибра след полунощ, влезе в стаята на Момчил, взе кавала и го счупи. Вярваше си, че кавалът е виновен за смъртта на Стефка. Изкрещя го на глас. Момчил заплака , но нищо не отговори.

                              На другия ден Анастас и Божидар се скараха, уж само заради кавала. Стигна се до бой. В опита си да ги разтърве стана така, че Момчил си счупи дясната ръка.

                              Когато ръката му се оправи, чичо му вече живееше другаде. Хората от града го изпратиха по широкия свят - да дава концерти.

                              Когато се разбра, че Божидар е починал, докато пътувал в друга страна, Момчил отиде в града и си купи нов кавал. Анастас обаче му зашлеви шамар, счупи кавала на прага на вратата на къщата и повтори онези думи за смъртта на майка му.

                              Хората от селото се изредиха да говорят на баща му, че не е добре така, че Момчил има дарба, че трябва да свири. Анастас все едно беше глух. Постоянно се наливаше с ракия, зъбеше се на всички, от време на време посягаше да бие Момчил. Половината от времето беше на гроба на жена си. Една вечер, пиян до безпаметност, се скара с Момчил,защото той му каза, че иска да си купи кавал, за да свири. Почти му премаза два пръста на лявата ръка. Изми си лицето, погледна се в огледалото, счупи го, взе половинката ракия и излезе от къщи.

                              Намериха го мъртъв сутринта, до гроба на Стефка.

                              На това погребение в селото за пръв път от много време не се чу кавал.

                              Леля му от града предложи на Момчил да продължи да учи и да живее при нея - тя беше стара мома - умна, все още  красива, но самотна и бездетна. Той отиде с нея и продължи да учи. Беше му лесно да учи.

                             Сякаш прекалено лесно и бързо се изнизаха годините  и той стана учител - по химия. Мина време, задоми се. Жена му също беше учителка, по музика. Роди им се дете, момче. С времето ръката му заздравя. Понякога още сънуваше музика . Но  така и не посмя да си купи кавал - все си спомняше за онези  думи на баща си...

                              Една вечер синът му Наско беше дошъл на гости със снахата и малкия Момчил, първия му засега внук . По радиото пуснаха хоро . Чичовото право хоро.

                              Нещо в Момчил се скъса, той заплака. Ваня, жена му се, много се изненада. Всички се изненадаха. От дума на дума  той им разказа защо плаче и как още продължава да сънува музика. Ваня сякаш с нови очи огледа ръцете му. Тя, а и  другите чак сега узнаха, че някога Момчил е свирил .

                              На неговият следващ рожден ден снахата, синът и Ваня му направиха един общ подарък.

                              Той дълго време гледаше кавала и не смееше да го пипне.После, много бавно го взе. Чичовото право хоро сякаш само излезе изпод пръстите му. Ваня стоеше със широко отворени очи, после се усмихна. Една сълза имаше в нейното око, една  сълза имаше и в окото на Момчил. Синът само се усмихваше.

                              Малкият Момчил, внукът му, бавно се пресегна, духна в кавала, нищо не стана,  той леко разочарован погледна  към баща си и остави кавала пред дядо си.

                              Момчил се засмя, стана, избърса сълзата от окото  на жена си, целуна я, после взе кавала, застана до внука си и му показа какво точно да направи, ако иска да свири .

                              И съвсем неочаквано един кристално ясен, чист и дълъг звук се чу в стаята ...

+

                  СТОЯН ДИМОВ СТОЯНОВ