9.

- Не ме пита изобщо какво е Ад…

Това Пламен каза на другата сутрин. Бяхме в павилиончето за вестници. Помогнал ми беше да занеса там и „моите“ издания и се канеше да прекара деня с мен. И без това нямаше къде да отиде. Не му се стоеше сам у дома, а в мегаполиса нямаше нищо за разглеждане. Или поне – нищо, което него да заинтересува…

Затова втория ден реши да прекара при мен – да види хората, средата, ежедневието навън, местоработата ми. И това не мисля, че го вълнуваше, но… Все с нещо трябваше да се заеме. А, ако имаше оригинални забележителности тук – това беше скуката. Всекидневната, изтриваща възприятията, полираща емоциите, унифицираща всички в един образ, скука…

Както винаги, рано-рано се появиха първите купувачи на вестниците. Идваха полузаспали, подаваха сребърника, аз им пъхах в ръцете два вестника – поискания и моя. След което повечето ги пъхаха в джобовете и тръгваха в дрямката си по познатия маршрут…

Да, искаха ми различни вестници. Не разбирах как ги различават – вестниците имаха свои заглавия, но шрифт, подредба и най-вече съдържанието, бяха еднотипни…

Вярно, на едно място пишеше: „Ято птици изкълва реколтата на селянин“, на друго „Реколтата на селянин изкълва ято птици“, на трето „Изкълва ято птици реколтата на селянин“, но… Желание поне в нещо да не прилича на предния в опашката ли, случайност ли… Обаче – със сериозен вид поръчваха вестника…

А някои даже го и четяха още след вземането. В движение отваряха големите страници и вперваха поглед вътре – като че не виждаха почти същото, което бяха зърнали вчера или онзи ден…

Именно те първи усетиха, че има и ново. Прибираха официалния си вестник в джоба и съсредоточено се зачитаха в моя. Мълчаха, прегръщаха, връщаха се отначало… После започнаха да поглеждат към мен… Сетне някои се стреснаха, набързо сгъваха вестника и го прибираха дълбоко в дрехите. А други спешно отваряха официалния вестник – демонстрирайки нежелание да бъдат подведени от нерегламентираната преса…

Но – тишина…

И в опашката, която нарастваше пред мен, и в групичката, която се събираше под дървото отсреща, и сред отдалечаващите се четци на правилния вестник…

Това продължи не повече от десет минути – нали ви казах, бях подготвил нейде 200 броя, не повече. Които раздадох бързичко. И сетне търпеливо зачаках…

Какво – не зная…

Но нещо трябваше да се случи…

И нищо не се случи…

Хората идваха, вземаха вече само „правилните“ вестници, отминаваха… След тях други, и други, и други…

После хората намаляха. Минаваха само тези с по-късното работно време. Или някои от трудещите се по улиците – като Хенри и Томас. С които размених редовните сутрешни реплики, запознах ги с Пламен, обещахме си да се срещнем по обяд в кръчмето…

Никакви контролни органи, никакви полицаи – и отде да се вземат, дори шефът на фирмата не се появи…

Най-странното беше, че никой от взелите моя вестник не се върна да попита – каквото и да е. Поне: „Отде го взе?“…

Никой…

Тогава именно Пламен ме попита…

Беше тихо, седяхме – аз на стола до гишето, той отзад на купчина стари вестници, мълчахме…

Имаше много неща да го питам. И затова мълчах. Кое по-напред? Но – а защо? Защо да питам? Какво ще науча? Какво ще ми даде то? Как ще го променя? А, след като не мога да му помогна, защо да го принуждавам да си припомня Ада…

Но той попита. И аз попитах:

- А нима има нещо, което искаш да си припомняш?

- Има… Мъченията… Както ти казах – душевни са. Тела няма. Тялото забравя. Бавно, но забравя. Душата помни. Обаче – как ще се измъчва душа, която през целия си земен живот не е преживявала мъка? Виждал съм разбойници – такива, каквито не можеш си представи. Самите дяволи искаха да ги измъчват… Обаче… Ония се вият, крещят, плачат, страдат… А после тихичко се подсмиват. Всичко минава, защото няма къде да улегне. Нямат сърце…

Обърнах се…

- Тогава? Защо е всичко това, след като няма резултат?

- Не зная… Страхувам се, че… не знам как да ти кажа… Мисля, че и на Сатаната, и на дяволите всичко това е омръзнало…

- Отчитат дейност?

- Отчитат дейност, маркират, преструват се, отбиват номера… Всичко наведнъж… Вечност, разбираш ли – вечност… И все в Ада, все край казаните, все с нечии мъки да се занимаваш… На най-големия престъпник, на най-болния душевно това ще омръзне…

- Даааа…

Какво да кажа? Може би беше прав…

- Все пак – ти защо си там?

- Е, попита най-сетне… Защото имам все още душа…

Погледнах го с интерес.

- Да, така е… Има доста наказани – заради грехове, разбира се. Но с едно основание – с душа. Която страда. И по някое време претърпява сътресение, искрено се разкайва. Имаше подобен при нас. Усетихме, че затихва, че не плаче, че не обръща внимание на болката… И изведнъж изчезна. Не зная къде…

- Може би тук?

- Възможно е… Може би е изкупил греха си…

- А ти?

Пламен поклати глава:

- Май още не съм… Сам не усещам…

Замълчахме. А и стана време за обяд…

10.

В кръчмето се беше събрала почти цялата компания. Представих им Пламен, който ги заинтересува. Рядко в метрополиса се появяваше някой от Ада. Още повече човек…

Но всички се оказаха достатъчно сдържани, за да започнат да го разпитват. На разпит щях да бъда подложен аз – след като гостенинът си замине…

Минахме покрай тезгяха, взех по две порции от храната. Днес имаше няколко вида ястия, от които избрах две – розови желирани кубчета и леко препечени питки.

- Какво е това? – попита Пламен шепнешком.

- По-добре не питай. И не се мъчи да познаеш, че може и да успееш и ще ти отиде апетитът…

Явно спря да се интересува от съдържанието на храната – лапаше, та чак – както казваше навремето баба ми, ушите му плющяха. Аз също не задълбах по въпроса какво именно има в чинията. Хапвах, слушах разговорите, очаквах да се намеся…

Но… Закъснях…

Най-напред се скараха Хенри и Томас. Заспориха по някакъв въпрос. Не чух какво – може да беше нещо за устройството на Чистилището, може да беше за съдържанието на розовите кубчета. Спорът беше разпален, с ръкомахания, викове, стигна се до теглене на ризите…

Хенри се изправи ядосан и изрева:

- Няма ли кой да ме отърве от тоя човек?

Но нямаше. Всички бяха заети със своите обедни дела. Особено Ади, който гълташе шотче след шотче. Не зная отде намираше пари за пиене, но винаги беше полупийнал. Което означаваше – в добро настроение, изпълнен с обич към целия свят и най-вече към своята Сара. В паузите разказваше някакви истории, които явно смяташе за весели, та се смееше почти непрекъснато. Дали бяха и колко бяха смешни – не разбирахме. Пречеха цигарата, вечно висяща от устата му, и гъгнивият му глас…

Иван, обаче, беше пийнал някъде преди обяда и гледаше мрачно. За времето, през което го познавах, бях научил – в него се насъбира агресия и трябва да очаквам буря. Затова и бях готов за намеса – приемаха ме нещо като арбитър и се съгласяваха с мнението ми. Не винаги…

Както и сега…

По едно време Иван се изправи и изрева към Ади:

-Хайде млъкни най-после…

Мисля, че и адресатът не го чу. Или поне не го разбра. По обяд в кръчмето е пълно с народ. Някои вземаха храна в мазни хартии и излизаха невън – по сенките, в оплешивялата близка градинка, по струпаните наоколо камари дъски от близкия склад. Други се хранехме вътре – масите и столовете бяха по-удобни. Ако, разбира се, недочуваш или си се научил да се изключваш от околните…

Но – не всички бяха така. Ади, например, не беше. Той не чуваше какво му крещи Иван, обаче разбираше кому са предназначени крясъците – по погледа, по жестовете, по размаханата тенекиена кана с вино в ръцете на опонента…

Натам всичко се разви по правилата на хаоса и кръчмарския бой. Ади хвърли по Иван опразнената си паница, Иван се наведе, паницата, разбира се, улучи седящ на съседната маса невинен в случая човек, който автоматично отговори с някаква съдина и, по законите на световната гадост, удари някакъв зад Ади, а той…

С две думи – след секунди в кръчмето кипеше бой в стил неандерталци срещу кроманьонци. Демек – без правила, без деление на групи, без тактика…

Не бях в настроение за битка. А и смятах да не лежа тая вечер с превързана глава, както след предното сражение. Имах намерение да пиша – да направя нов брой на вестника. В който важно място щеше да заеме кръчмарското сбиване. И проблемът – защо? Какъв е смисълът на подобни „забави“? Защо сме готови да излеем върху някого нашия гняв срещу невидимите, които ни командват? Докога тия преливания на долни емоции ще намаляват напрежението?

Пламен размахваше крак от стол и с весели викове отбиваше ударите на някакви непознати, доскоро кротко хапващи си нейде в далечния ъгъл на кръчмето. Хванах го за крака, той ловко се издърпа и прицели, после ме разпозна и седна…

- Мирясай! Ако те приберат за боя – дали няма да ти спрат отпуската? И кой ще рисува довечера за новия брой?

Той ме погледна смаяно, после взе да осъзнава какво му говоря…

- Ама ти…

В тоя момент видях как около Иван се образува голям кръг – никому не се искаше да попадне под ударите на размахваната от него пейка. Но от тълпата млатещи се видяхме да се откъсва тънка сянка и младият Иван се опита да го спре. Големият изохка от напрежение, извъртя се и с всичка сила стовари пейката в гърба на младежа. Който рухна по очи на пода…

Големият Иван мигновено изтрезня. Метна пейката настрани, рухна на колене, взе младия Иван на ръце, приведе се над бледото му лице… Познато, познато, познато… Но – отде…

Боят мигновено затихна. Почти всички се изнесоха навън и се пръснаха към работните си места. Само Хенри и Томас останаха до вратата – надничаха плахо, подпиращи кофите за боклук.

Ади и Сара застинаха до стената, аз и Пламен се изправихме бавно…

А Иван седеше и държеше като Пиета фигурата на младежа…

После младият Иван се размърда. И кихна. Големият направо се разплака. Сара донесе смачкана кана с вода, поля младежа, той отвори очи…

- Господи, - каза хлипайки Големият Иван – няма! Повече няма да се гневя! Няма… Като си помисля какво щеше да стане…

Но нищо не стана…

Не се появи някой да види защо е станало сбиването. Не излезе никой от обслужващия персонал. За надзорници, полицаи, контрольори – да не говорим…

Дори Всевиждащото око не се мярна…

Напуснахме заличката. Най-отпред Иван, прегърнал през рамо младежа, после Ади и Сара, накрая ние. Отново се огледах. Никой…

А на улицата животът си вървеше - както всеки ден...