5.

Юлина ме завари спящ върху малкото легло. Само ме избута, легна до мен и заспа. Аз усетих анексията на мястото, но опитът ми подсказа да не протестирам –  изгубеното за това време можеше да използвам за отдих.

Тая вечер минахме без храна. Но пък се наспахме. Затова, когато на сутринта тя отиде пак на работа, аз бях неочаквано забравено свеж. И се заех с абсурдната си и опасна идея…

Тази идея противоречеше на всички правила, които управляваха живота тук… Казвам „живота“, защото не зная кое е понятието за съществуването ни след смъртта. Но – има ни, почти ние сме си, част от миналото е в нас…

В основата на живота ми лежи първото впечатление тук…

Не ме питайте кога и как съм умрял. Не помня… Нищичко не помня – което, както осъзнах по-късно, е хубаво нещо. Аз – с моя нрав, моите виждания, моя манталитет, получих нов живот. Абсолютно нов! Нямах понятие кои са тия около мен, какви са били, що за характери са. Както, впрочем, и те не го знаеха. Ни за мен, ни за себе си.…

Някъде месец или година след появата ми… Не се учудвайте – тук времето тече по друг начин. По един канал е около мен и в съзнанието ми, по друг – понякога противоположен – е из мегаполиса, по трети – и то съвсем различен, е при среща с някого. Всеки има свое време, а времената така се пресичат, че…

С две думи – няма смисъл да се питаш кой кой е, какъв е денят, какво ще е утре. Важното е, че има някакъв ден. И ти съществуваш според него. И в него. А понякога покрай него…

Та, някъде месец или година след появата ми – вече бях назначен за продавач, получих и малко апартаментче в нещо като изоставен и разкостван от цигани панелен блок, срещнах Юлина. Не знам защо, не знам как, но тя се пресели при мен. Да, и при нея имаше някакво минало, но откъслечно и фрагментирано…

Помня, веднъж дадох цял сребърник за кекс. Поне така ми го рекламира продавачът. И видът му беше подобен. Иначе се състоеше от клисаво, сладко тесто, със стафиди и две буболечки… Та занесох го аз у дома и предложих на Юлина с думите:

- Знам, че не обичаш тестено, но…

Тя не ме попита отде знам, аз чак после се замислих. Никога, никъде, по никакъв повод не бяхме говорили за хранителните си предпочитания. Особено пък за отношението към това или онова.

А по-сетне забелязах, че взема от гостилничката на партера хляб за мен, но винаги тъмен. Поисках бял – с нашите доходи това беше деликатес, а тя строго каза:

- Нали ти е забранено да ядеш бял хляб?

От кого? Кога? Та тук болни няма – ние сме в някакво друго измерение, в друг свят…

А май белият хляб ми беше забранен приживе. Смътно се сещам за наличен диабет и някои ограничения…

Отде тая непозната жена го знаеше?

Само че – нито нея попитах, нито аз се замислих. Не само можеше, а и със сигурност щях да се заинтригувам – преди Това. Но сега… Какъв е смисълът?

Смисъл нямаше и във внезапно хрумналата ми идея. И сам не знаех защо, обаче… Да призная – в този ден започнах да правя вестник. Имах един ден пред себе си, имах достатъчно любопитство, преливах от скрит инат и желание да противореча на правилата…

А и друго ме дразнеше отвътре. Желанието да кажа… Нещо! Каквото и да е, но да не чета разни работи по вестниците, които ме обиждаха с предназначението си за формени идиоти. И които публиката приемаше без коментар или протест, съгласявайки се с предназначението си…

Новини нямаше отде да намеря. Вярно, тук имаше и телевизия, че даже интернет. Само че радиото и телевизията бяха на по-ниско ниво от вестниците. Да, в тях обявяваха някакви новини и разказваха как нейде някой си се напил, друг катастрофирал, жена избягала от мъжа си, в кръчмата на Стария квартал пак се сбили и така нататък…

Все истории, които публиката много харесваше – идеален завършек на трудовия ден. Без да се натоварва човек с мислене, без да се разстройва, че това или онова не е такова, каквото подсъзнателно би искал да е…

А преди и след тия „новини“ имаше забавни предавания. Както казах веднъж – за най-умните сред идиотите. Въртене на „колела на късмета“, отгатване на уловки, решаване на думи в кръстословици. Забавни за дебилите… И харесвани от почти всички тук… Ади и Сара бяха вманиачени любители на „Колелото на късмета“, а Иван с малкия Иван можеха цяла нощ да зяпат боксови или кеч срещи…

Но, за щастие, ние рядко се събирахме след мръкване – работата изискваше сън. Пък и, когато се събирахме, аз предпочитах да разговарям по въпросите на битието и съзнанието с Томас, вместо да се кефя на показваното…

Така че – новини нямаше. И, все пак – имаше какво да кажа. За света ТУК, за хората ТУК, за нравите ТУК, за правилата ТУК… Изобщо – много имаше какво да се говори за ТУК…

Което ние избягвахме…

Едно, че не беше прието. Просто самата среда и атмосферата ТУК не позволяваха да се разсъждава защо именно не наши събратя, а дяволи и ангели са наказани да бюрократстват. Примерно. Или – защо има някакви фабрики и заводи, а автобусите са почти рухнали, автомобилите се раздават по избора на невидимите босове, храната е ужасяваща, а заплащането… А заплащането – колкото да не умре човек /ако може ТУК да се мре!/ от глад…

При тая мисъл се сетих, че не съм хапвал от вечерта. И отидох в малката кухничка, поразрових в шкафа за нещо съестно. Имаше само хляб. От по-предния ден – хубаво бетониран, но от някакво тъмно брашно. Колкото юмрук. Което си беше почти половин дажба…

А часовникът – странно защо така точен – показваше осем и половина. Време за тръгване. Нали чаках Пламен…

6.

Пламен е едно от странните проявления в съществуването ми ТУК. Спомен от миналото. Защо помня него, а нямам понятие коя е била жена ми, кои са били родителите ми – не знам, не питайте. Понякога ТУК даряваха човек със спомени, понякога всичко отнемаха, понякога в съзнанието беше като на градско бунище – има всичко, няма го нужното, намираш безполезни неща, които се оказва, че много са ти липсвали…

С него ни свърза телефонът. Една нощ – тъкмо бяхме заспали /нали помните закона за световната гадост!/ - телефонът иззвъня. Ама така, че съседите отляво и отдясно затропаха по стените. И аз не бях очаквал от стария, спукан на няколко места, облепван, за да се държи някак си, апарат такъв звук…

- Аз съм…

- Кой, бе? Кой си ти? – опитвах се хем да говоря тихо, хем да ме чуе оня на другия край. Поне това усещах по едва чуващия се глас…

- Пламен…

- Кой Пламен? – взех да се ядосвам.

- Пламен… Кумът ти… Художникът…

Останах като гръмнат…

 - Ало… Ало… - чувах тихият глас в слушалката.

- Ти! Ама ти ли си? – зададох неадекватен въпрос – Къде си? Да дойда да те взема?

Отсреща се разнесе типичният му, леко хихикащ смях. После заговори бавно, а звукът изведнъж се усили:

- По-добре не идвай ТУК…

- Къде си?

- В Ада, разбира се…

- Ама защо… - после се сепнах. Глупаво питане, безсмислен разговор – Намери ме. И сега?

- Нищо… Дадоха ми телефона, казаха ми, че мога да ти се обадя и ето…

- Как я… - започнах плахо и се сепнах.

- Как я карам ли? Ами – като в Ада. Не съм при тежките режими. Не съм и при вечно наказаните. Не е хубаво – ако мерим с нашите мерки. Но – оцелява се…

- Колко е… - пак се спрях сам.

- Присъдата? Не зная… Казват, че не е цялата Вечност. Но никой никому нищо не обяснява… Просто работим и…

В този момент телефонът прищрака. И затихна. Имах вече доста опит, затова не виках в слушалката, не търсих телефонисти. Примирено затворих…

- Кой беше? – попита Юлина.

- Някогашният ми кум. В Ада е. Надявам се – нейде на по-леко място, щом му дават да се обажда. Но какво по-леко място в Ада…

Сетне Пламен се обади още няколко пъти. Така и не разбирах кой му позволява и – най-важното – защо?

Важното е, че са му дали малко… Отпуска? Отпуска от Ада? Странно звучи, нали… Но пристигаше. Според часовника върху сивата сграда на пощата в Тъмно – след половин час. А можеше след час. Или след десет минути…

Точно в десет часа – според часовника, отдалеч чух кихане, кашляне и скърцане. Типичният автобус. Спря, задушавайки всички чакащи с облаци сив дим, от предната врата слезе кондукторът и се качи върху покрива му. Където беше багажникът – куфари, пакети, бохчи, вързопи, бали… Всичките стегнати с голямо въже отгоре…

А аз гледах към вратата. Един, втори… Не, не разпознавах Пламен… Някакви жени, дете, после… Познах го. Пълничък, с обтегнати бузи, захилен…

Прегърнахме се инстинктивно. После се отдръпнахме. Не бяхме се виждали… Доста години, меко казано…

- Напълнял си…

Той ме погледна леко учуден:

- Нима забрави отде идвам? Там може да си всякакъв. Няма нужда от вълшебна пръчка или щракане на палци. Пълен съм… Търговски вид, да не стряскаме публиката…

Оппа… разговорът тръгна накриво… Но той продължи:

- Казват, че на слабия човек му е леко. На мен ми е леко сега – след като на тръгване ме нахраниха до насита. Тежко тяло, тъпкан стомах… Но да знаеш как боли, когато е празен…

- Гладувате ли?

- А нима вие се храните?

Сетих се за подготвяното угощение.

- Разбира се! Как иначе…

- Сигурен ли си? Защото при нас тела няма. Души. И наказанията са за тях. Макар да мислим, че са физически. Нали ти казах – друг свят…

Не бях се замислял. Ние имаме тела, имаме дрехи, имаме жилища, имаме работа, имаме дори любов и секс… А имаме ли ги? Или светът ни в нашето въображение е един, обаче  реално…

Но Пламен прекъсна еретичните ми мисли:

- Давай да се махаме, че не зная какво ще стане. Може ей сега да ми съкратят или отнемат отпуската…

Забързахме към близкия ъгъл, свърнахме зад него, после видях мръсножълта кола. Такси!

- Ела…-

- Ти… Богаташ ли си? – попита Пламен изпитателно…

- Спечелих оня ден от лотарията – казах му шепнешком, преди да стигнем колата. Подобни работи не се обсъждаха публично. И той го разбираше, затова не каза повече нито дума…

- Само ще минем покрай будката за вестници, че да видя как е заместникът – и поръчах на шофьора накъде да кара…

Заместваше ме младият Мишо – слабичък, тих, послушен. Момче за всичко. И сега седеше мълчалив и мрачен, а зад него се издигаше куп пакети…

- Не си ги продал? – не можах да повярвам на очите си – Лелееее…

Мишо ми подаде един вестник. По-точно – разгъна пред мен бялата повърхност, върху която нямаше дори буквичка…

- Всички са така… Хората не вземат…

- И как ще се отчетем? – загрижено попитах…

- Пари има – той отвори чекмеджето, където блестяха купища монети – Всеки поглежда, слага парата и си тръгва. Без вестник. Знаят, че са длъжни да купят – и плащат. А хартията остава. Само твоите приятели Хенри и Томас взеха по няколко парчета. Щели да чистят прозорци…

- Вземи и ти малко – внезапно каза Пламен – Вземи, моля те. И, ако намерим някъде боички… Не съм рисувал, откак съм там…

Присветна ми. И взех два пакета. А на Пламен дадох други два…

- Приятелят ми е художник – обясних на Мишо – Ще рисува, докато е тук. Даже мисля да оставим още няколко пакета. Три дни ще е на гости, нека се забавлява…

Пакетите не бяха леки, но живеех наблизо. Срещнахме, разбира се, Марин. Но за него това бяха вестници – служебно мое задължение. И не разпитва много-много…

Пламен се спусна към масата. Бях заредил вече трапезата, но не можах да го спра, за да седнем нормално, със салтанатите и приказките. Яде, яде, яде… После се катурна назад и заспа…

А аз извадих накупеното от Малкия пазар. И се залових за реализацията на идеята…