Подивя народът да създава изкуство. Аз също. Моето изкуство! Че то изкуство ли е? Може ли да сътворява видим творчески продукт дарбата или придобитото умение да общуваш с Бог? Продуктът ли? Не е трилър, не е и екшън,  не е фентъзи, не и похвално слово, ни ода… Елегия да е, не е. Какво ще да е тогава?  Жанрът /формата/ на моя творчески продукт ли? Хайде сега, всичко ще поставяме в рамка, в стандарт, в обков, в пакет…  Ами невидим продукт, който се усеща като топъл полъх, незалязваща усмивка, умение да декодираш послания, усещане за широта и покой,  долавяне на странни аромати и звуци, желание да споделяш,  да отдаваш, да раздаваш с пълни шепи… Как, как по-точно да ви опиша моя творчески продукт?!  Но... да се опитам. 

        Ето тази заран си пия сутрешното кафе на моята слънчева веранда  и разговарям с Някого.  Кой е - не знам, не съм се запознавала с него, не съм го виждала, но усещам присъствието му, не напуска дома ми. Ето, чувам шепота  му от  далечно разстояние: 

         - Остани себе  си. Не ти е нужно нищо. В душата си имаш всичко. Въздух и вода, слънце и трева, плод и зърно, и много посети и покълващи зрънца. Океан от обич си, безкраѝна  синева. Коя си още ли? Да, и любов си, а тя - Любовта - няма ни име, ни форма, ни цвят, ни вкус, ни мирис, но е толкова осезаема и зрима. Виж очите си. Блика от тях светлинa. Виж ръцете си - извор на нежност са те. Ожаднелият винаги  до извор стига. Водата не познава застоя, все си тече, тече, тече…, за да целуне брега .... и пак, и пак, и пак, без умора ден и нощ все се завръща. Няма вода без бряг, няма и обич истинска без свян.

         Аз преглъщам следващата глътка кафе и отвръщам:

         - Странно, но аз усещам аромати, чувам звуци, усещам топъл полъх и някак си по-светло ми става, докато си говоря с тебe,  Всемогъщи владетелю на селенията сини!  –  И си мисля: “  Аз или Той – Невидимият е прав? Май трябва  да си пренапиша диагнозата. Този път на шизофрения ми удрят камбаните /симптомите/. Но…и пред най-страшното човек трябва да е смирен и да вярва, да вярва, да се надява и …току виж чудесата се случили. Чудеса се случват не само по Коледа. Може би Всевишният  се шегува с мен, нали съм една от  любимите му рожбици. Кротвам и продължавам на глас:

          - Какво е животът, Господи?

          Той:

          - Слънце, пръст и посети от мен семена. Дъще мое, ти  си остани лъч Светлина!

           Аз:

          - Мили Боже, значи ли това, че никога няма да  съм бряг, ни вълна? Че никога не ще позная що е топла прегръдка и целувка гореща?

           - Не забравяѝ,  мила, лъчът гали и бряг, и вълна  -  дочувам кадифения му шепот. -  Разпуква кълн, багри листи в цвят искрометнозелен, с  пъстроцветие  и ухания облива света.  Лъчът  пребъдва в усмивка - по лика на Земята.

           Изведнъж , съвсем неочаквано, телепатичната  ни връзка  прекъсва. Явно Всевишния го викат по спешност я за кръщене, я за опело - някой гушнал букета. Да, някой ден и аз ще го гушна,  но не ме е грижа за това сега. Странното присъствие - ухание отново ме залюлява и ме люлее, люлее... Как да го назова? Май най-точната дума е ... безгрижие. После нещо започна да ме човърка някъде вътре в мен…Къде? Не мога да кажа. Ако ме попитате къде е душата ми, повярвайте, няма да мога да ви отговоря. Усещам я на различни места дяволицата. Даже и в петите. В сърцето ли? Да, някога Я усещах в сърцето си, но напоследък все по-често я настигам и я улавям в главата  си тази щурачка. Защо така – не знам. А вие знаете ли къде се спотайва  душата в телата ни, къде тя се приютява и почива. А дали спи? Как мислите?

Самадхи