Чудеса се случват не само по Коледа

        Подивя народът да създава изкуство. Аз също. Моето изкуство! Че то изкуство ли е? Може ли да сътворява видим творчески продукт дарбата или придобитото умение да общуваш с Бог? Продуктът ли? Не е трилър, не е и екшън,  не е фентъзи, не и похвално слово, ни ода… Елегия да е, не е. Какво ще да е тогава?  Жанрът /формата/ на моя творчески продукт ли? Хайде сега, всичко ще поставяме в рамка, в стандарт, в обков, в пакет…  Ами невидим продукт, който се усеща като топъл полъх, незалязваща усмивка, умение да декодираш послания, усещане за широта и покой,  долавяне на странни аромати и звуци, желание да споделяш,  да отдаваш, да раздаваш с пълни шепи… Как, как по-точно да ви опиша моя творчески продукт?!  Но... да се опитам. 

        Ето тази заран си пия сутрешното кафе на моята слънчева веранда  и разговарям с Някого.  Кой е - не знам, не съм се запознавала с него, не съм го виждала, но усещам присъствието му, не напуска дома ми. Ето, чувам шепота  му от  далечно разстояние: 

         - Остани себе  си. Не ти е нужно нищо. В душата си имаш всичко. Въздух и вода, слънце и трева, плод и зърно, и много посети и покълващи зрънца. Океан от обич си, безкраѝна  синева. Коя си още ли? Да, и любов си, а тя - Любовта - няма ни име, ни форма, ни цвят, ни вкус, ни мирис, но е толкова осезаема и зрима. Виж очите си. Блика от тях светлинa. Виж ръцете си - извор на нежност са те. Ожаднелият винаги  до извор стига. Водата не познава застоя, все си тече, тече, тече…, за да целуне брега .... и пак, и пак, и пак, без умора ден и нощ все се завръща. Няма вода без бряг, няма и обич истинска без свян.

         Аз преглъщам следващата глътка кафе и отвръщам:

         - Странно, но аз усещам аромати, чувам звуци, усещам топъл полъх и някак си по-светло ми става, докато си говоря с тебe,  Всемогъщи владетелю на селенията сини!  –  И си мисля: “  Аз или Той – Невидимият е прав? Май трябва  да си пренапиша диагнозата. Този път на шизофрения ми удрят камбаните /симптомите/. Но…и пред най-страшното човек трябва да е смирен и да вярва, да вярва, да се надява и …току виж чудесата се случили. Чудеса се случват не само по Коледа. Може би Всевишният  се шегува с мен, нали съм една от  любимите му рожбици. Кротвам и продължавам на глас:

          - Какво е животът, Господи?

          Той:

          - Слънце, пръст и посети от мен семена. Дъще мое, ти  си остани лъч Светлина!

           Аз:

          - Мили Боже, значи ли това, че никога няма да  съм бряг, ни вълна? Че никога не ще позная що е топла прегръдка и целувка гореща?

           - Не забравяѝ,  мила, лъчът гали и бряг, и вълна  -  дочувам кадифения му шепот. -  Разпуква кълн, багри листи в цвят искрометнозелен, с  пъстроцветие  и ухания облива света.  Лъчът  пребъдва в усмивка - по лика на Земята.

           Изведнъж , съвсем неочаквано, телепатичната  ни връзка  прекъсва. Явно Всевишния го викат по спешност я за кръщене, я за опело - някой гушнал букета. Да, някой ден и аз ще го гушна,  но не ме е грижа за това сега. Странното присъствие - ухание отново ме залюлява и ме люлее, люлее... Как да го назова? Май най-точната дума е ... безгрижие. После нещо започна да ме човърка някъде вътре в мен…Къде? Не мога да кажа. Ако ме попитате къде е душата ми, повярвайте, няма да мога да ви отговоря. Усещам я на различни места дяволицата. Даже и в петите. В сърцето ли? Да, някога Я усещах в сърцето си, но напоследък все по-често я настигам и я улавям в главата  си тази щурачка. Защо така – не знам. А вие знаете ли къде се спотайва  душата в телата ни, къде тя се приютява и почива. А дали спи? Как мислите?

Самадхи