В навечерието на Коледа, този свят празник, който всеки трябва да прекара със семейството си, едно момиченце... малко, слабичко, с гъста черна коса и големи зелени очи, ходеше по улицата и подсмърчаше. Ръчичките й бяха измръзнали и посинели от студа. Тя се опитваше да ги стопли като ги триеше една в друга. Момичето се разхождаше по улицата, облечена с тънкото си прокъсано палто, една проядена шапчица и шал, който бе толкова надупчен, като че ли безброй куршуми бяха минали през него. То ходеше по улицата и се възхищаваше  на приказно украсените къщи. Беше застанала пред един прозорец, украсен със лампички подредени във формата на звезда... цветовете се преливаха, от жълт в зелен, от червен в син, момичето гледаше прозорчето в захлас, докато не чу един глас да подвиква...

  - Хей ти, какво правиш тук... в този студ?

Тя се обърна и видя друго момиче... едва подало главата си през прозореца, със зачервени бузки и розов пуловер.

- Разхождам се - каза тя.

Другата продължи...

- Нямаш ли дом, та седиш в този студ?

  - Имам дом - отвърна й смело.

- И къде живееш?

 - В няколко кашона... на улица „Цар Освободител" Ами ти, ти тука ли живееш?

 - Да!

 - Красиво е.

На момичето от прозореца й стана ясно, че малкото премръзнало детенце е бездомно... затвори прозореца и тутакси влезе вътре, но сирачето бе свикнало с такова отношение... обърна се и продължи да гледа звездата а светлините се отразяваха в лицето й.  След няколко минути се отвори врата, обърна се и видя същото момиче... от прозореца.

- Искаш ли да влезеш, родителите ми не са си във вкъщи.

- Да! С удоволствие, отговори тя и лицето й грейна.

Влезе в красивата къща и седна на един от столовете в хола, погледна елхата, не бе виждала друга коледна елха, освен онази в центъра на града.

- Как се казваш? - попита момиченцето.

- Мария, ами ти?

Тя мълчеше, никой  не се бе обръщал към нея с някакво име.

- Нямаш ли име?

- Не!

- А родителите ти къде са?

- Не знам. Никога не съм ги виждала.

Мария отиде в кухнята и донесе мляко и бисквити. Малкото сираче никога не бе опитвало прясно мляко и вкусът бе много по-различен. Тя виждаше искреност и доброта в очите на Мария.

- На колко години си? - попита Мария.

- На 7, ами ти?

- На 14.

И така времето мина в приказки и похапване, неочаквано бе станало вечер и родителите на Мария се прибраха и видяха „безименното" момиче и дъщеря им на масата. Мария им разказа историята на момичето и те решиха да й помогнат. То  прекара Коледа с тях. Почувстваха се добре в компанията на това нещастно дете и тогава се случи наистина чудо: родителите решиха да осиновят бедното дете. Имаше много пречки, но накрая се получи. Нарекоха момичето Зорница, донякъде заради историята която тя с радост разказваше на всички, тя наистина бе малка като звездата, но нейната същност  грееше дори по-силно от „зорница". Така Мария се сдоби с дългоочакваната сестра, а в  съзнанието на Зорница онази Коледа промени живота й. От тук натам всичко е просто хубава история.

П.С. По Коледа наистина стават чудеса...!!!

                                                                                                            Край!