Родих се в далечната 1936 г. Семейството ми бе известно и богато. Имах много сестри и знаех, че всички ние сме предопределени да бъдем харесвани, обичани и желани. Баща ми, Кристиан, бе отдаден на работата си. Аз се радвах на живота, който ми бе дал, на съвършенството, с което ме бе дарил. Тялото ми бе крехко, фино и някак твърде нежно в сравнение с тези на сестрите ми. Гласът ми бе топъл и мек, знаех, че с това ги превъзхождам. У дома идваха много хора. Всички те боготворяха баща ми, а той обичаше да се хвали с рожбите си. Показваше ни една по една, обясняваше на непознатите за нас гости, какви качества имаме и какви съкровища сме. Аз бях бледа, невзрачна, незабележима. Рядко се случваше вниманието на някой да се задържи върху мен. Ако имах възможност да запея, тогава ме забелязваха, възхищаваха ми се, както на сестрите ми. Виждах баща си да ме сочи и да обяснява на гостите, че съм по-специална, че не съм за всеки. Тогава не разбирах, какво има предвид, не знаех, че ние - децата му, сме стока, която „гостите” идваха да огледат, опитат и изберат. По-големите ми сестри заминаваха с някой посетител и не ги виждах повече. Това ме плашеше, но виждах, как останалите искат да бъдат взети. Те блестяха и кокетничеха в ярките си цветове, привличаха внимание и запяваха, щом някой кандидат им обърнеше внимание. Попитах сестра си М.

  - Защо мечтаете да ви изберат? Не се ли страхувате от тези непознати, които ще ви отведат някъде в неизвестното?

  - Колко си глупава! – отвърна ми тя с пренебрежение – тук сме толкова много, не получаваме нужното внимание, скучаем и бездействаме, но хората, които идват, знаят, че сме специални, че сме висока класа. Те не биха дошли, ако не осъзнаваха, че не сме като другите. Когато изберат една от нас, със сигурност я даряват с любов, внимание и охолство. Показват я в обществото, гордеят се с красотата ù, с качествата ù. Тук си една от многото, а когато те изберат, ставаш единствената. Рядка скъпоценност!

  - Хм... – замислих се над думите ù, изглежда не беше лошо да те изберат – бих искала да пътувам. Понякога гледам през прозореца и чувствам колко е голям и красив светът навън! Дано ме избере някой, който да обича да пътува и да ми покаже света!

  - Ето, виждаш ли?! И ти искаш да бъдеш избрана. Всички искаме!

 М. Бе по-голяма от мен, имаше екстравагантен вид и беше много модерна. Всички гости забелязваха първо нея. Съвсем скоро я взеха.

Сестрите ми си тръгваха с непознатите хора, но баща ми някак успяваше да ги замести. Само аз си оставах вкъщи. Бях различна. Скоро започнах да се чувствам самотна, нежелана, грозна и ненужна. Страдах. Баща ми се грижеше за мен, галеше ме, караше ме да пея. Знаех, че ме обича, но все повече ми тежеше този затвор, тази смазваща надежда, с която се събуждах всеки ден, а трябваше да умре, когато виждах последния гост да избира някоя моя сестра.  

  - Ако искаш, вземи нея! – баща ми ме посочи на един особен гост, който не приличаше на другите. Бе различен. Като мен. Усетих погледа му. Почувствах силно вълнение. Той ме приближи и лека усмивка се роди върху устните му, когато докосна извивката на шията ми. Развълнувана от докосването му, аз запях. Никога преди не бях пяла така за някого. Пеех му за мечтите си, за самотата, за тежестта на надеждите и болката при смъртта им. Пеех му за светлината на утрото и страстта на залезите, които виждах през любимият си прозорец. Той бе затворил очи и слушаше.

  - Виждам, че си паснахте, тя е специална, нали?

  - Да, точно това търсех! Все пак ми се струва дребничка... може би, ето онази там...

И тогава просто ме остави и се обърна към една моя нова сестра. Извиках след него, бях отчаяна. Двамата с баща ми се обърнаха, изненадани, но не се трогнаха, погледнаха ме, прецениха, че съм добре и отидоха да чуят песента на В.

  - Не, малката ми допадна повече, обаче...

  - Вземи я, ще ти направя отстъпка, разбрах, че идваш за нея, още когато влезе!

  - Сериозно?!

  - Да, вярвай ми, не случайно съм известен в целия свят! Имам безпогрешна интуиция за тези неща!

  - Добре, вземам я!

Наметнаха ме, защото валеше. Имаше и силен вятър, затова ме завиха през глава. Мечтата ми се сбъдваше, излизах от затвора си. Но... аз нямаше да видя повече своя дом, баща си... о, нима за това бях мечтала, да ме омотаят, като пашкул и да ме изведат от всичко познато и свидно! Каква глупачка съм била... но, чакай малко! Всичко ще е наред, днес надеждата ми няма да умре! Няколко крачки надолу по улицата и се качихме в кола. Пътувахме дълго, отдалечихме се от родния ми  Назарет, Пенсилвания. Не знаех къде отиваме, мълчах на седалката до него и го наблюдавах. Опитвах се да го разгадая. Що за човек бе? Дали щеше да ме обича, дали ще пътуваме много? Дали ще бъде нежен с мен, дали ще се вълнувам така силно, винаги, когато ме докосва и ще пея толкова... страстно?

Ето, така започна всичко...

Пътувахме, а после пеехме. Наблюдавах  света от колата. Различен изглед, но моят стар приятел, прозорецът, отново поставяше рамка около мечтите ми. А нощите... шум, викове, дим, миризми... чувствах се уморена, мръсна, но той... той искаше да пея. За него, за всички, понякога ме сграбчваше и притискаше силно, за да ме накара да дам всичко от себе си. Виках с всички сили, а тълпата крещеше с мен и ме заглушаваше. Отвращавах се, виждах замъглените погледи, оргиите, гнусните залитащи, вонящи жени и мъже, които се смееха и крещяха екзалтирани, но в душите им зееха дупки. Протягаха ръце и търсеха отговори, призоваваха отвъдното и чакаха... а аз пеех... бях уморена, исках да си поема въздух, да вдишам нещо различно от цигарения дим и вонята на алкохол и опиати. По тялото ми се забелязваха белези. Все още бях красива, но блясъкът и нежността на младостта ми се криеха под воала на полепналата по мен отвратителна смес от катран и поквара. Така живях години. Мечтите ми бяха мъртви и тъй като нямаше надежда, вече не ме боляха. Беше ми все едно. Нямаше значение, знаех какво се иска от мен и го правех, без да се съпротивлявам, за да избегна ударите и да улесня живота си. Когато ме продаде на огромния непознат, със странен акцент, не изпитах нищо. Накара ме да му попея, аз измънках монотонно нещо, после ги чух да се препират за цената ми и след това ме натовариха в непозната кола. Отново ме завиха. Отново пътувах... отпуснах се и заспах. Нямаше значение какво предстои. Вече знаех, че неизвестното съществува само във въображението ми. Затова не се вълнувах. Но, съдбата бе решила да ме изненада. Когато се събудих, разбрах, че сме на летището. Ето, това бе истинско неизвестно. Щях да летя, заминавах някъде надалеч. Все пак щях да видя света. Някакво забравено вълнение покълна в сърцето ми и ми се прииска да благодаря на непознатия. Погледнах го и видях, че и той ме гледа. В очите му имаше нежност, обич, внимание. О, как ми се прииска да заплача! Но какво можех да направя, като малкото ми сърце бе забравило,че е живо. Летяхме, отново гледах през прозорец... ах, съдба моя... Юри се грижеше за мен. Неговата страна се наричаше България. Миришеше хубаво. Чувствах, че се възстановявам, климатът беше добър, а той обичаше да ме извежда на разходка. Песните, които пеехме заедно, бяха различни. Не бяха предназначени за глутници и бърлоги, лишени от светлина и въздух. Гласът ми разкриваше своята мекота и звънливост. Това бяха спокойни години, може би дори бяха години на любов.

При него често идваха приятели. Слушаха песните, които измисляхме заедно. Изказваха мнение, пееха с нас.

  - Защо се смееш?

  - Твоята американка... – Николай се превиваше от смях и ме сочеше с пръст, което ми се струваше крайно неучтиво – много смешна двойка сте, да ме прощаваш!

  - Стига де, нищо не разбирате вие от музика! Тя е много специална!

  - Да, да, така е! Просто в прегръдките ти изглежда неестествено, някак чуплива... нефелна... – отново смях.

От този ден Юри се промени, нещо се бе загнездило в мислите му, усещах в погледа му някаква тайна, нещо, за което не искаше да говорим, което отказваше да сподели. Охладняването му прерасна в отчуждение, а то раждаше някакви мутанти, които се проявяваха, като гузна съвест, чувство за вина, нервност. Престанахме да пеем, той ме избягваше, намираше си всякакви други занимания, които обявяваше за много спешни и важни. Тогава започнах да разбирам. В живота му имаше друга. Може би някоя, не толкова невзрачна и малка... някоя ярка и заоблена красавица, каквито бяха някогашните ми сестри...

Отново тъга, отново мъртви надежди, и да... имаше и прозорец.

Когато дойде да ме вземе новият ми собственик, не ме интересуваше. Неизвестното, ми бе добре известно. Но... тя – съдбата, се оказа много изобретателна. В новия дом, имаше момиче. То бе същество, което не познавах, което не разбирах. Чистотата му ме объркваше. Баща ù често ни оставяше сами. Имаше ми доверие, явно бях получила добри препоръки от Юри, който никога повече не видях. Предполагам, днес, когато пиша тези редове, той вече е мъртъв, както и Джим – моят първи съпруг.

Животът отново започна да пулсира в жилите ми. Тя ми напомняше за моите сестри, висока, женствена, изпълнена с мечти и очаквания. Но, когато беше с мен, когато пеехме заедно, вплели съществата си, чувствах нещо истинско, дълбоко в недрата ù. В нея имаше нежност и страст. Любов. Харесвах я, докосването ù бе съвсем ново преживяване. Не знаехме къде ще ни отведат тези чувства. Започвахме да се обичаме, ей така  - на шега. Отключвахме всички забранени врати, смеехме се! Светът бе огромен и необятен, и ето, че аз намерих най-голямото неизвестно – Любовта! Двете бяхме заедно няколко години... щастливи, искрени, а после тя срещна някой. Някъде. Светът е голям, и все пак хората се срещат, намират се... не мога да ви разкажа... трудно ми е да мисля за това. Той ревнуваше силно от мен, дразнеше се, че съществувам.  Забрани ми да пея, затвориха ме. Нямаше прозорец. Тъмно. Знаех, че я боли заради мен. Но нямаше значение. Умирах. Тялото ми бе здраво,  въпреки, че всички ме намираха за крехка, малка и нежна... оказа се, че съм по-издържлива от повечето дами на моята възраст. Дори годините ми не личаха, изобщо. А те се нижеха. Остарявах, умирах... имах нужда да пея, дори започнах да си спомням годините, прекарани с Джим, нима е било толкова лошо? Ах, каква съм била лигла! Така изминаха осем, може би десет години. И не знам какво стана, но тя ме потърси. Плака. Съжаляваше. Погрижи се за мен,  обеща, да не ме забравя повече. Не знаех как да се чувствам, как да вярвам. Но... нали знаете. Любовта възкресява, дори прашни забравени трупове, като моя. Оживях. От тогава сме неразделни. Пеем много. Много повече от преди.

 Моята любима С. има дъщеря. Тя също се научи да ме обича. Трите се чувстваме много добре заедно. Днес ме разглеждаха с особен интерес. Притеснявах се, защото разбирах, че се случва нещо различно. Неизвестното е зловещо, когато си щастлив и не мечтаеш за промяна. Уплаших се! Чух, че коментират произхода ми. Говореха за баща ми.

  - Възможно ли е, наистина да е толкова стара?

  - Може би има начин да разберем, ще поровя в нета. Но, дай да видим за фабричен номер някъде вътре в корпуса.

 - Ще донеса фенерче и огледало.

 - Супер! Може да се окаже на повече от петдесет години – изглежда С. се вълнуваше силно от това, което четеше. Лицето ù отразяваше неестествената светлина, излъчвана от монитора. Дъщеря ù Ю. се върна в стаята, носейки фенер и огледало. Запъти се към мен.

 - Само внимавай!

 - Спокойно, ела и ти да гледаш.

 - Добре.

Двете се надвесиха заплашително над мен. Не разбирам. Мога да им кажа всичко, което ги интересува. Разказвам им постоянно, но те не ме чуват. Винаги се радват да ме слушат, но рядко ме чуват наистина. За целия ми живот, са ме чули няколко пъти. В онзи дъждовен ден, когато го видях за първи път, Джим ме чу. В дните на младостта на С., когато двете се оставяхме на песните и на любовта си, тя ме чуваше. Напоследък, също ме чува. Но сега е решила, да пита бездушния си компютър, на колко години съм.

 - Ето го! Това трябва да е моделът.

 - Да, о, страхотно е! Как може да имаш истинска „Мартин” на сто години и да не ти пука! Виж, и тук има нещо.

 - Още не знаем на колко е. Ако е от преди 1900 г., трябва да има подпис и дата на вътрешната страна на лицето на корпуса, но не ми се врява. От това, което прочетох излиза, че е произведена някъде около 1940 г., а това е сигнатура за струни - може да са от черво, или найлон.

 - Ъуу, черво?
 - Добрите стари времена на естествените материали...
 - Виждаш ли нещо?
 - Не, няма подпис. По-млада е, милата.
 - Ти, от колко години я имаш, мамо?
 - От  ʹ85 някъде. Значи, вече 23 години ще станат.
 - Обаче много странно мирише.
 - Да, нали - С. се усмихна – толкова много са свирили с нея по разни заведения и хипарски сбирки в щатите, че е дълбоко пропита с миризмата на цигари и бохемски нощи!
 - Дядо откъде ти я е купил?
 - От Юри, той беше един такъв огромен и му се смеели приятелите, че свири с такава нестандартна китара, нали забелязваш, че е по-тясна от ибанеца?!

Ех, Юри! Бяха хубави дни. Но, какво ли знаят тези момичета, дето са се надвесили над мен. Била съм стара, била съм млада! Та аз бях и мъртва и забравена, но има ли значение, щом оживявам всеки път, в който ме докоснете и слеете душата си с моята? Осъзнайте безвремието, в което вибрират струните ми, влейте се в него, там ще откриете истината! Няма нужда да се пулите срещу  екрана! Ако ви е интересно за баща ми, недейте да пишете в Google „Кристиан Фредерик Мартин„! По-добре се вслушайте в гласа ми... и се опитайте да чуете. Случва се, много рядко, но се случва да бъда чута. А иначе хората много обичат да ме слушат...