ЧУВАМ ТЕ, ДЕН ДЕВЕТИ:„ПО  КРИЛЕТЕ  ГО  ПОЗНАХ“

    Да, така беше, може и да не повярваш, но ми се случи наистина и ще ти разкажа как срещнах ангел. Ще попиташ как изведнъж се сетих за това, нали говорехме за прокълнати души...

    От няколко години бягам сутрин по една и съща пътека. Разстоянието не е голямо, но и аз не съм от най-тренираните . Все се надявах, че няма  да се откажа по средата. Давах си сметка, че неминуемо щеше да дойде ден да не издържа и да падна. На колене или по лице.

        Тогава, казах си, дано Бог даде да има някой наблизо да ми помогне. Беше много глупаво да го желая, мястото не е толкова безлюдно, все ще ме видят. Никога не съм се страхувала от самотата, нито от изпитанията. Винаги, когато се захващах с нещо, абсолютно винаги, вярвах, че ще успея. Не че не ми минаваха черни мисли, но това се случваше в къщи, нощем в леглото. Плачех и се самосъжалявах по най-жалък начин, без да ме види или чуе  някой. Бях благодарна, че живея сама.

  Един ден наистина паднах. Спънах се в едва подаващ се ръб на камък. Паднах на колене, ожулих ръцете си и , кой знае защо, не станах веднага, въпреки че можех. Не станах, защото ме изпревари една подадена ръка.

   Откъде се беше взел? Стоеше на пътеката, но не бях го видяла, макар че гледах напред. Беше слаб, леко прегърбен, тъмноок, с някаква болезнена извивка на устните. Носеше тънко, не според сезона яке, поизтрити джинси и маратонки. Беше на моята възраст. Може би и той бягаше.

    Изправих се, благодарих му, пристъпих. Той се убеди, че съм добре и се обърна. Неволно извиках.

      Гърбът му беше целият в кръв.

       Спуснах се към него и предложих да му помогна. Настоявах. Той ме погледна с измъчения си поглед и се остави да го заведа у дома.

       Имаше някакви костни израстъци на гърба, които кървяха. Като че ли някой беше отрязал нещо от него, може би тумор. Не го разпитвах. Промих раната и я превързах доколкото можах. Настоявах да остане.

       Не говореше много, не ядеше почти нищо. Отдавах го на лошото си готвене. Аз самата не придирях какво ям, а съм и вегетарианка. Понякога нощем го виждах да стои на прозореца и да се взира навън, като че ли пазеше съня и спокойствието ми. Беше тъжен, но аз бях спокойна и щастлива както никога.

      Оставях го в къщи, докато бях на работа. Никой не знаеше за моя тайнствен гост, а и той никога не ми каза името си. И за миг не си помислих, че може да е търсен престъпник, никога не го погледнах като мъж. Беше ми подал ръка в момент, когато самият той страдаше. Беше дошъл с мене, беше ми се доверил. Какво повече от това?

     Един ден не го намерих. Вратата към терасата беше отворена. Къде ли е?

      Да  не би...? Нима се е хвърлил от десетия етаж? Ако искаше да излезе, щеше да си отключи вратата с резервния ключ. Но тя беше заключена когато се върнах, а ключът си висеше на мястото.

       Взирах се надолу в мъглата, но нищо ни виждах. Изтичах бързо към асансьора, после към градинката под терасата. Там нямаше нищо.

        - Нима мислеше, че съм се самоубил?- беше зад гърба ми.

        - Аз просто...слязох да те потърся.

        - Не, ти мислеше , че съм се хвърлил от терасата .Затова си тук, искаше да ми помогнеш.

        Знаеше всичко за мене. Кога беше успял да го научи?

• Виж ! Вече съм добре ! –и се завъртя да ми покаже.

          Тогава го познах.

          На гърба му светеха чифт белоснежни крила.

          Беше ангел. Моят ангел.

          Бяха отрязали крилете му, но той пак беше ми помогнал. Сега бяха израснали отново.

          - Ти можеш...

          -...да летя. И ти можеш.

          - Ще си отидеш...

         - Не. Само ще отлетя.

       - Никога няма да се върнеш! Освен ако...

         -...паднеш! Внимавай с камъните!

      - Кой те осакати?

      - Не бери грижа!

           И изчезна.

           Чудех се дали не съм го сънувала. Но имах синини по колената и белези по ръцете. А от аптечката ми липсваха марлите. Повярвах.

            А ти  ще повярваш  ли? Или ще чакаш  да паднеш на някоя пътека? Като се замисля, мозъкът ти може да не е съвсем наред и да мислиш , че ние сме ангели...Не, не сме. Просто трябва да го знаеш.