ЧУВАМ ТЕ, ДЕН ОСЕМНАДЕСЕТИ: ИЗПРАТИ  МЕ, ПОСРЕЩНИ  МЕ...

....Днес ще разкажа една история от местата, където се раждат нестинари, където самодивите обикалят поляните и играят лудешки красивите си хора. И никой, който ги е видял, не остава свободен и обикновен...

    ...Всички играеха като полудели, празненството беше в разгара си, бяха си пийнали порядъчно, но пияни нямаше и  стана много весело. Бяха пъстро сборище от българи и чуждестранни туристи , дошли да гледат нестинарите на празника на селото.

    В центъра на площада грееше жаравата, пушеше  и съскаше, а огнените танцьори разравяха въглените с крака и пръскаха искри в нощта. Блясваха светкавиците на фотоапаратите , хората снимаха с телефони и прибори за нощни снимки. Две рускини тихо коментираха, а трета им обясняваше, че нестинарите били особено племе, което от древността живеело в България!

   Изведнъж в огъня влезе възрастна жена, средна на ръст, с поизкривени от артрита крака, бели дълги коси , които се подаваха изпод забрадката й. Приличаше на обикновена селска жена, загрубяла и остаряла от работа на полето, от гледане на деца и внуци, отдавна останала без мъж около себе си, нали мъжете умират рано...Тя размаха ръце и заигра, множеството притихна, изглежда, местните я познаваха и чакаха с нетърпение нейния танц. Гостите разбраха, че отдавна не е играла в огъня, откакто починал синът й, убит в престрелка с конкуренти  наркопласьори.  А после си отшъл и мъжът й. Прибрала при себе си в къщата едно момче от дома за сираци , хранела го, а то ходело да работи по дворовете и хората му плащали нищожни суми, те самите нямали повече, нали  там живеят почти само пенсионери...

   - Трябва някой да я изведе, ще умре в огъня!- говореха помежду си хората- Горката, няма си никого, побъркала се е от мъка...

   - Вече двадесет години не е играла, не може да издържи...

    Жената постепенно ускори темпото, завъртя се , размаха ръце като остарели и прогнили корабни въжета, брулени от морския вятър, краката й газеха все по-дълбоко във въглените , гасяха  и разпрашаваха в искри огъня. Хората гледаха като омагьосани, никой не знаеше колко време вече танцуваше.

-Изпрати ме!- извика тя.Гласът й прозвуча неочаквано, силно, самотно и властно.-Чуваш ли ме, изпрати ме!   

   Музикантите спряха да свирят, само тъпанът отмерваше ритъма. Хората вече не настояваха да излезе от огъня, нещо ги караше да не откъсват очи от жената, да се задъхват от умора като нея, да се опиват от миризмата на дима, възбудени от досега със стихията...

   Но с нея ставаше нещо, като че ли в пламъците косите й потъмняваха и ставаха все по- черни и лъскави, лицето й се опъваше и бръчките изчезваха, очите й блестяха , млади и покоряващи, ръцете й летяха около нея , нежни и бели , обезформените глезени и колена изглеждаха гладки, тънки , стройни и силни , а бедрата , които  бялата риза издайнически откриваше, съблазняваха изумените мъжки погледи. Тя отхвърляше годините пред очите им, дори дрехата й се промени, превърна се в бял облак около нея , нетъкан от човешка ръка...

   Тогава се чуха гласовете. Млади жени пееха нечувана песен, смееха се, говореха си тихо, пак пееха...хората се озъртаха да видят певиците или поне апарата , от където трябваше да идва музиката. Не виждаха нищо, само самотния млад мъж на барабаните, гол до кръста, обзет от екстаз, вперил омагьосан поглед в жената, невиждащ нищо и никого около себе си.

  “Самодива, тя е самодива!, извика някой, Свърши животът й тука, отива си, сестрите й я викат! Тези барабани са омагьосани, не са от тоя свят!”

     Танцът ставаше все по- бърз,огънят припламваше все по- яростен и сърдит, опитваше се да се изплъзне от пепелта и да отложи смъртта си. Но краката й сякаш го обяздваха,слагаха юзда на пламъците,потъпкваха силата на въглените. Изведнъж пламъците литнаха и я обградиха с огнена рамка, затанцуваха около косата й, запалиха края на роклята й, кацнаха на пръстите на ръцете ѝ...

      Песента от небето звучеше още по- силно, извиваше се като вятър, сякаш спускаше спасителна стълба към танцьорката, завързваше я в люлката си...

       Докато я отнесе...С пламъците, които съскаха около нея, с ехото от  виковете на изпадналите в екстаз зрители...

      А долу, на   площада, младият музикант, капнал от умора, падна върху барабаните, с мокра от пот дълга коса. Хората от селото го гледаха удивени, мислеха, че е дошъл отнякъде, но им се стори смътно познат...

     Беше момчето от дома за сираци.

     “Успях, каза едва, изпратих я, както искаше...” И припадна.

      На другия ден не помнеше нищо. Събуди се на леглото си в дома на старицата. Стана, разходи се по двора, не я видя никъде и понечи да попита съседа. И тогава видя барабаните...Погледна се в огледалото. Може би очакваше да я види зад себе си, да му се скара, че не сресва често буйната си къдрава коса...И чу тих , съблазнителен смях на млада жена. Обърна се, нямаше никого. Смехът вече се чуваше от друго място. В стаята замириса на здравец, чу се кукувица.

      Погледна към стария бюфет. Снимките на сина и мъжа на благодетелката му бяха изчезнали.

 ”Тя ще се завърне, помисли си, и животът й ще започне отново, с мене...”

    Помисли го някак категорично,като нещо сигурно и традиционно.

     Седна на пейката пред къщата и замечтано  зарея поглед в полегатите и обрасли с гъсти гори хълмове на планината. Нещо в тях се движеше, тайнствено, мелодично, тъмнозелено, свежо като кладенчова вода...пъргаво като поточе, силно и непреодолимо като слънце, съдбоносно като живота...Неговата орис вървеше към него и нищо не можеше да я спре...

- Посрещни ме! - прошепна някой зад него- Посрещни ме, погали ме, приюти ме...

   Не смееше да се обърне, страхуваше се от очите, които щяха да се впият в неговите , искаше да избяга от косите, които изпращаха дъха си по вятъра към него. Стоеше между две стени, между две гори, на брега на две реки, чиито води течаха в обратни посоки, на място, което не познаваше... Беше между два свята , когато се обърнеше, щеше да остане в единия от тях...

     Бавно се обърна с разперени за прегръдка ръце и поведе невестата си към каменния зид, зад който беше домът им...