ЧУВАМ ТЕ, ДЕН ТРЕТИ,  ПЕСЕН  С ДУМИ И БЕЗ ДУМИ

 Като започнахме да говорим за женската доброта, се сетих за още една история. Обикновена, ежедневна, всеки може да разкаже поне по няколко такива...Ти може и да си живял с добра жена, а може и никога да не си срещал, все пак, не мога да забравя къде те намерихме...

    Наканихме се да посетим мъжа на една бивша колежка, санитарка  .Тя го гледаше  в апартамента им  от приблизително две години. Беше получил тежък инсулт ,не можеше да ходи и да говори. Тези посещения винаги са тягостно преживяване , защото, ако първия път си изказвал предположение че непременно ще се оправи и следващия път ще е различен, сега, при повторното  посещение, нямаш голям избор от обнадеждаващи изречения. Не е хубаво да смяташ някого за обречен, винаги съм се пазила от това и мразя да го признавам , дори пред себе си. Още повече , че познавам много добре Надя, жена му.

-Ела да те запозная с мъжа си!- повика ме тя скоро след като започна работа при нас- Да видите какъв хубав мъж имам...

  Не е присъщо на българската жена да се хвали  точно с това качество на мъжа си, но Надя имаше основание. Цялото им семейство е от музиканти, тя е певица и ходят често по сватби и празненства, а  и синовете й с това си изкарват хляба. Всъщност, беше дошла да работи тежката и непривлекателна санитарска работа заради недостатъчния си трудов стаж за пенсия. Не беше подходяща  за нея, имаше астма и не беше много добре да работи с хлорни препарати.

    Както и да е, тогава Тодор беше здрав , висок  и представителен мъж и много от колежките й я одумваха, че взема много пари по сватбите, че апартаментът й бил кукличка , с една дума, завиждаха й. По тържествата на болницата често я карахме да пее, а и тя винаги беше готова да го направи. Аз винаги си поръчвах “Целувката на Ана”, не зная защо, може би защото  я свързвах с някои мои преживявания...Пък и нали съм Ана...Гласът й се лееше , плътен и красив, изпълваше помещенията толкова гъсто, че го усещах физически...

    Нямаше промяна в състоянието на мъжа й. Все така си лежеше на леглото, без да може да говори, само отделни думи, по нейно настояване. Просълзяваше се от присъствието ни.

- Искам да ти видя градината, казах аз, като имах  предвид балкона с цветята. Беше запълнен с най-различни саксии, имаше и декоративни дръвчета, всичките пуснати да растат на свобода...

- Така се гледаме с него...- обясняваше Надя- понякога го извеждам навън, когато са тук децата, защото не мога да го свалям сама по стълбите...

Пускам музика, понякога си пеем двамата, като едно време...Аз с думи, той само с глас..

Поприказвахме, пихме по кафе и тръгнахме да си ходим. Не казахме нито едно успокоително изречение...Не знаех какво още може да се направи за тоя човек , повече от това , което правеше жена му...Не можех да забравя думите й...

 “Понякога пеем, аз с думи, той само с глас...”

  Може бе пееха най- силната и прекрасна песен за човешката обич и вярност...Тя с думи, той без думи...

   Е, може и да се разстрои от това, което ти разказах...Можем да опитаме, само че аз не мога да пея. А ти? Никога не съм чувала гласа ти, не охкаш дори...вече колко дни ти говоря.

   Всъщност, утре ще ти разкажа нещо по-весело,няколко истории ,които написах за моите племенници. Направих ги герои  в миналото и бъдещето, изпратих ги да преживеят  различни приключения...

  Нищо, че все още мълчиш. Може и да имаш причини, които не зная и никога няма да ми кажеш...