Беше някъде по обед, два дни след онзи ден, когато се беше лутала изплашена и мокра. Два дни бяха минали само, откакто майка ѝ я беше видяла да се връща и я посрещна на вратата, сякаш посрещаше изгубеното си дете.
Той тъкмо си пържеше картофи, когато тя влезе. Беше настъргал върху изпържените картофи овче сирене. Сиренето се беше разтопило и ухаеше вкусно. Едва в онзи момент Надя се сети, че не е яла от два дни и още повече ѝ се сви стомаха, като си помисли, че може и за последно да е с него.
– Съжалявам, че не можах да дойда.
– Не се безпокой – целуна я той. – Хайде да обядваме заедно.
Надя се изненада, че не се сърди. Стана ѝ топло на ръцете, когато ги сгуши в неговите.
– Сядай, хайде. Какво ти е?
– Мама и татко знаят.
– И?
– И.. нищо. Татко не ми говори, а мама иска да се местим.
– Аха. Ясно.
Беше пуснал ръцете ѝ. Стоеше права до масата. До нея имаше стол. Той мислеше. Толкова лош ли беше? За пореден път стоеше като заклещен в капан. Отиде, за да изключи котлона, но се застоя до печ ...