Беше някъде по обед, два дни след онзи ден, когато се беше лутала изплашена и мокра. Два дни бяха минали само, откакто майка ѝ я беше видяла да се връща и я посрещна на вратата, сякаш посрещаше изгубеното си дете.

  Той тъкмо си пържеше картофи, когато тя влезе. Беше настъргал върху изпържените картофи овче сирене. Сиренето се беше разтопило и ухаеше вкусно. Едва в онзи момент Надя се сети, че не е яла от два дни и още повече ѝ се сви стомаха, като си помисли, че може и за последно да е с него.

– Съжалявам, че не можах да дойда.

– Не се безпокой – целуна я той. – Хайде да обядваме заедно. 

Надя се изненада, че не се сърди. Стана ѝ топло на ръцете, когато ги сгуши в неговите. 

– Сядай, хайде. Какво ти е? 

– Мама и татко знаят. 

– И? 

– И.. нищо. Татко не ми говори, а мама иска да се местим. 

– Аха. Ясно. 

Беше пуснал ръцете ѝ. Стоеше права до масата. До нея имаше стол. Той мислеше. Толкова лош ли беше? За пореден път стоеше като заклещен в капан. Отиде, за да изключи котлона, но се застоя до печката. Картофите продължаваха да цвърчат в разсеяният му поглед. Да се местят! Никакво местене! Нареди в ума си пробен план. Можеше да остави кобилата на Рамадан още същата вечер. Всичко трябваше да се случи спокойно и кротко без много шум. Ще пътуват със самолет до Германия  – там има приятел, който държи автосервиз, могат да поживеят известно време при него, докато се установят някъде, обаче ако пратят полиция да ги издирва...

Той се обърна. Лицето на момичето му, нейните, очи...

Гледаше го, но като че ли не го виждаше. Не беше там. Бузите ѝ бяха хлътнали в профил. Нямаше ги сякаш сребърните  пламъчетата, които толкова пъти бяха прозвънявали в него. Бащата, майката, всеки искал нещо...

Стъпките му се бяха приближили.

– А ти какво искаш, Найдена? – попита я сериозно той.

Тя вдигна бавно очи. 

Не беше обръщала внимание до сега, че има бенка на бузата. Колко много беше взела от момичето тъмнината и колко много ѝ беше подарила. Сега  се надяваше единствено на правото си да обича. А всъщност защо я питаше какво иска, след като той излизаше на кафе с друга.

– Разбрах, че си ходил на среща с някаква Дериà, от Малко Село. Вярно ли е?

– Какво! Глупости! Ах! – не очакваше, че новините са толкова експресни. – Затова ли дойде? Да ме питаш, дали съм бил с друга?

– Не, не затова. Но няма нужда да ме лъжеш. Ако ти харесва, можеш да продължиш да се виждаш с нея. Аз нямам нищо против.

– Нямаш нищо против да съм с друга, а?

– Не, нямам. Виждам, че хората предпочитат да се осланят на възможното щастие. 

– Аа, на възможното! А нашето е невъзможно, така ли го виждаш ти? 

Тя закри гърдите си, обръщайки му гръб. Той стоеше зад нея и чакаше отговор. Гърбът ѝ беше дъска, на която можеше свободно да забива пироните си. Защото по гърдите вече нямаше място. 

– Много си ревнива, знаеш ли? Казвал съм ти го и сега пак ще ти го кажа. Обърни се за малко. 

Беше стояла със скръстени ръце, пред прозореца и гледаше навън.  Той я завъртя.

– Тази Дериà изобщо не ме интересува, разбра ли. Запознахме се случайно. Даже не знам защо отидох. Тя е просто приятелка на мой приятел.

  Цвети ѝ беше казала как е станало всичко с подробности. Защо беше необходимо да се горещи толкова, ако наистина момичето не го интересуваше. Дериà помолила Рамадан, да им спретне среща в кафенето на съседното село. Любимият ѝ първоначално се дръпнал, но като се замислил малко, решил ей, така поне да я види отблизо – познава ли я,  коя е тази, дето толкова си паднала по него, че чак да го кани на кафе в другото село. Срещата преминала под аплодисментите на Рамадан и приятелка на момичето, все пак. Донякъде успокояващо ѝ звучеше. Яхнал се в колата на приятеля си и отишъл... знае ли човек какъв знак е това, припомняше си красивите му думи тя. Не е лесно сред толкова жени да се намери точната. И без това тя все е заета с нейните хора. Преживява си там някакви нейни дилеми. Лута се и още проумява как се е стигнало до тук. Да трябва да избира между семейството си и него. Какъв смях! И защо беше нужно винаги да ръкомаха така?! 

– Нямах намерение да ти го споменавам, но понеже ме питаш, казах на Дериà, че си имам сериозна приятелка. Казах, че съм обвързан с друго момиче. Слушаш ли ме?

– Да, чух.

– Това малко ли е за теб?

Не знаеше. Малко ли беше това за нея. Или много. И кое тежеше повече? 

Гледаха се виновно известно време. Усещаха как приижда нежността в тях и гнева отстъпва. Усещаха я със сърцето, с кожата с устните. Нейните думи бяха вече кротки, готови да прощават всичко,  дори предателството. Ласките и целувките на мъжът, в когото най-силно вярваше все така я караха да плаче. Мъжът от каменистият и пустинен свят, който едновременно пресушаваше сълзите и патологично ги предизвикваше. 

– Изобщо не ми споменавай за това повече, разбра ли?  – махна с ръка той, сякаш пъдеше нахална муха.

– Няма – обеща Надя. 

Внезапно той обхвана нежно с длани страните ѝ, за да я накара да го погледне в очите. Надя се взря. Сега в тях имаше прозорци.

– Не ми каза ти какво искаш? Искаш ли да заживеем някъде двамата, където няма да се измъчваме, затова че сме заедно? Ще ми позволиш ли да те направя щастлива, Надя? 

– Не знам.

– Защо да не знаеш? Какво се промени? 

Не искаше да му отговаря, но го направи.

– Вече няма да имам майка и татко. 

– Ах, Надя! Няма да е винаги така. Бъди сигурна. Ще се посърдят и когато разберат, че си добре, ще им мине. Освен това майка ми веднага ще те приеме за своя дъщеря. Но не е задължително дори да живеем в Йордания, ако не искаш. Ще отидем, където има добри доктори. Ще създадем наш дом. Какво има?

Тя го слушаше, но не разбираше. Защо да има друга майка? Тя си имаше своя. Какви ги приказваше? Знаеше ли, че се чувстваше пречупена не на две, а на три? Даваше ли си сметка как щяха да извъртят случката. Никой нямаше да каже : тя  доброволно тръгна с гражданина полуарабин, полубългарин, който е с 14 години по-голям от нея. Кой знае как е омаял женската глава . Баща ѝ се беше канил да го застреля. Знаеше ли той това? 

– Ще купя самолетни билети до Германия и до края на седмицата няма да ни има – излагаше на глас плана си. 

– Мисля, че не съм способна да живея по този начин, Насим – отвърна след малко.

– Не си способна ли? А сега? Сега как ще те пуснат да излезеш? Как ще се виждаме, Найдена?  Изобщо ще се видим ли скоро?

Пробва да го задържи като му каза, че постепенно родителите ѝ ще го приемат, че още са в шок и им трябва време да свикнат. Лъжеше го, но огледалата в очите му казваха друго. Себе си заблуждаваше и отлагаше истината. 

  Истината даже за цветята, които и тази пролет беше засадила в лехата. Преди една година по горе-долу същото време той беше засадил чувства в сърцето ѝ. Те бяха силни и неудържими, също като семената от цветя. Минало беше кратко време, грееше слънце, валеше дъжд, духаше вятър, появиха се и слани, но семената в градината бяха силни и поникнаха, излязоха им листенца, скоро стеблата им щяха да укрепнат, след няколко седмици вероятно щяха разцъфтят в различни цветове и уханията им щяха да изпълнят въздуха с живот... а чувствата...

   Примирението в нея не настъпи, в онзи миг, когато си даде сметка, че бяха обречени да вървят по два различни пътя. И че тази задача няма решение. Не дойде и след като осъзна, че срещите им са станали все по-кратки и от дъжд на вятър. Той вече не почукваше на прозореца. А тя не смееше толкова често като антилопа да прескача в съседния двор, понеже цялата улица беше наясно и непрекъснато имаше усещането, че я наблюдават. Почти невидима, като войник се промъкваше щом чуеше телевизора горе изгаснал. Притичваше на почивки. Хвърляше се със стиснати очи и се молеше, че когато ги отвори, той ще е пред нея.

 Но дебненото, недоверието, каторгата върху душата ѝ нямаха край. Сутрин и вечер майка ѝ идваше, за да я попита: "Как е, по-добре ли е вече?" Вадеше една кутийка с игра на дама от гардероба и докато играеха, Катя се опитваше да я разведри и да говори приятелски с нея.

  В началото Надя се отпусна, беше откровена за Насим, без да осъзнава какво коства това на майка ѝ. Но след това,  когато Катя не издържаше и се издаваше, дъщерята стигна до извода, че става по-лошо, като ѝ споделя. Катя беше непреклонна. Гошо се беше изпълнил с гняв и срам. Караха се непрекъснато и даже съседите ги чуваха, а Надя не можеше да повярва колко лош изглежда нейния бъдещ мъж в родителските очи.

  Установи го отново, когато баща ѝ се опита да проведе разговор с нея и тя първоначално му каза, че няма да се виждат повече. Но когато една лятна сутрин я видя да скача от оградата, едва сдържа тежката си ръка във въздуха. 

  Пропастта зейна още повече след няколко месеца, кагато бащата се намери очи в очи с най-големия си враг. От юмрука му капеше кръв. Чудеше се защо не си взе пушката. Обърса слюнките от челюстта си и брадата му почервеня в кръв. Не беше на себе си. Хората се бяха струпали наоколо, но не смееха да припарят близо до него. Тъкмо беше строшил стъклото на баничарницата, а Насим вътре се чудеше дали да не се изсели в друго село.

– Излез бе, мишок! Излез да ти видя джинса! - кънтеше наоколо центъра. 

Хората дори не смееха да се намесят.  Така страшен изглеждаше този иначе добър великан. С голяма издължена глава, зачервена като керемида, пъстри очи и ръце на касапин, пред които главата на Насим зад прозореца приличаше на глава на жертвено агне. 

– Излез, излез...  – запъхтяваше се, докато обикаляше и риташе ламаринената постройка. – Излез да те видят всички, бе! – Дон Жуан! Ела, бе! - мишок! – лумкаше огромния му крак в страничната врата и все едно попадаше в гърдите на арабина.

Когато след половин час все пак се озапти и се отдалечи победоносно, Насим не знаеше на кого да се оплаче. Хората го гледаха, докато излиза, така все едно беше маймуна с розови гащи и се намираше не в центъра на селото, а в средата на цирк. 

  Не толкова далеч беше от истината, защото някои хорски шеги стигаха до ушите му в кафенето и то така пременени, че целия пламваше от срам. Не го поздравяваха вече хората, както в началото.  Чистосърдечието на съседите, помагащи му да облагороди градината си, се сви, настръхна до неузнаваемост и мъчно излизаше по някое здрасти от стиснатите им зъби. Колко ли такива като него и момичето му се бяха затрили. Светът се повтаряше, отново. И горе и долу. Разлистваше се по някоя звездица в лятното небе и угасваше. Цъфтяха като цветята долу, пламваха в най-ослепителната си красота, изпълнени с тържеството на Всемира и гаснеха. 

  Ако можеше да се нарече милост, останала беше все пак малко такава в някои младежи, които подслаждаха подлостите си с шеги. Арабката – я наричаха най вече тези, които тайно ѝ се  бяха възхищавали, а тя не ги беше забелязвала. 

Приказки и шеги като кервани вървяха в същия обед и за него, точно в кафенето на една голяма пластмасова празна маса и гласът, който разказваше се чуваше поне на стотина метра още. Нямаше почти никава чаши на масата, защото младежите, насядали там, вече от два часа стояха под чадъра и обсъждаха селските истории.

– Разказвам ви приказка от 1005-та нощ, за арабина, който три дни и нощи вървял жаден, а накрая камилата му се натъкнала на лозата на чичо Гошо и започнала да похапва листа от нея. Тогава се появила нашата Надя и арабина я помолил да му сипе малко вода. Обаче – намигваше им бърборкото – харесала му се нашенската вода – витаминозна и минерална, та решил да се засели направо от извора да пие. И така всяка вечер идвал нашия, не можел да въздържи мерака си. 

– Тс, тс... – изпсуваше друг млад мъж насреща му! – Тая пуста сексуална невъздържаност! До какво води... Нямам думи!

–  Да е копче, да го закопчееш и да стои мирно, пък то... – обаждаше се друг. 

– Мерак се казва, Ванкааа!  И аз да я бях хванал, нямаше да ѝ простя, казвам ти.

– Е, да я беше, ама излиза, че не си пада по белчовци като теб. 

– Аха, ами по наш, мазен хлебарин! Насим Хаям! Съседът!

– Да му ...   и на съседът! – разсъждаваше цветно друг. 

– Еми, печен е човекът, бе бай Благой! Ти какво мислиш, че момичетата са толкоз прости като мен и теб ли?

– Даже са по-прости – подскочи едно по-едро петле.

– Тс! – не беше съгласен друг.

– Как тс, бе, олигофрен! Ти с колко момичета си бил?

– Две! – подсказа някой, показвайки нагледно с два пръста. 

– Две, ама друг път! Две знаеш ти и то от миналото лято. Оттогава що водааа изтече – опита се да се аргументира насрещния.

– Еех! Айде, недей! Сопри се!

– Е, какво, недей, бре, даже една и на теб ти намерих, да не забрави?

– Аз тази не я броя! 

– А! Сега пък не я броял, пък много зор даваше в началото! Ех, тигре, Тигреее!  – затупа го свойски по гърбината,  докато го нареждаше. – Стана твойта като в оня лаф: С много мерак се взеха, с дваж повече се оставиха!

Замълчаха след малко. На едни им се пресоли в душите от някои шеги, хем те бяха тия, които досипваха солта. Докато други, необременени от подобни чувства омагьосваха нова тема – подемаха я, перчеха се като бойни петли. Извикваха внезапно и се разсмиваха, а селското площадче екнеше от смеховете им.

(следва)