Цъфналата слива
ЦЪФНАЛАТА СЛИВА
И като ù цъфна сливата насред двора, и като се разнесе едно пролетно ухание през отворените широко прозорци, и като изпълни всички кътчета, и на къщата, и на свитата през цялата зима Калинкина душа.
Запретна ръкави милата, изкара на двора одеала, юргани и пътеки, изми прозорците, избърса праха от мебелите, турна на огъня копривена чорбица, пусна си кафенце и седна с цигарка на верандата. А на душата ù едно топло, такова волно и нещо като че пърха, пърха – ще хвръкне.
Цялата минала година изкара Калинка до леглото на поболелия си баща, ама така и не се вдигна горкият, и малко след Игнажден си отиде. Отиде си и я остави сам-самичка на този свят. Майка ù се беше споминала при раждането, та той ù беше за всичко. Затуй ù беше до сега тъй свито сърцето, но днес, цъфналата слива, този аромат, песните на птичките, разтвориха хватката на тъгата и го изпълваха с жажда за живот.
През комшулука някой засвири игрива песен с уста, та Калинка, любопитна се надигна на пръсти. Съседът Марин, подпрял ръце на забитата в пръстта вила, гледаше накъм цъфналата в двора ù слива и извиваше кръшната свирня. Калинка се сниши и пак приседна на стола, ама очите ù останаха вперени през комшулука.
От есента не беше го виждала. Работеше и живееше в града, но си гледаше дворчето и постягаше къщицата на покойните си родители. Беше се женил, ама не случил. Добър беше, услужлив. Наесен той им нацепи и подреди дървата.
„Да му занеса кафе”, присети се Калинка и след малко беше с чашата при комшулука:
- Спри да си починеш, Бат Марине, я кафе съм ти направила!
Срамежливо свела глава, Калинка не пропусна да забележи къдравите му запотени коси, влажните му черни очи и онова място, докъдето беше разкопчана ризата му.
- Благодаря, Калинке, жива да си – пое той чашата, а пръстите му докоснаха нейните и ги изгориха, та топлината им прониза снагата ù и се събра цялата в бузите.
- А-а-а, за нищо – успя само да промълви, врътна се и заситни към къщата, а погледът му спъваше крачката и изгаряше тила ù.
До вечерта, каквото и да шеташе из къщата и двора, очите на Калинка все бяха оттатък комшулука. Вече се здрачаваше, кога седна до прозореца да вечеря, ама лъжицата току увисваше между купата и устата ù. Изгря луна, светла и пълна, и като да стори пътека, ама точно през вратника, дето делеше двата двора. Не се усети Калинка, кога вече беше на пътеката и крепейки забулената с месал купичка мина през комшулука.
Луната скоро изтри пътеката през комшулука и погледна на селцето от зенита си, а там долу озарена от лъчите ù грееше в прекрасната си белота цъфналата слива.
© Лордли Милордов All rights reserved.
Харесах! 
