Цъфтят ли през юни кокичета?
Валеше като из ведро. Чистачките на колата не успяваха да разтикат стичащите се струйки и да осигурят онова прозорче видимост, през което околния свят да ориентира погледа му в правилната и безопасна посока... Караше бавно, с втренчен в тъмното поглед и постепенно все по–познат ставаше уличният пейзаж, очертавайки в полумрака неговия жилищен блок сред еднаквостта на заобикалящите го сгради...
„Почивката свърши... Потапяй се” промърмори си под нос, докато паркираше колата в гаража.
Погледна часовника си - наближаваше полунощ. Като мъжки вариант на Пепеляшка за пореден път се беше отдалечил от топлината и уюта на хотелската стая и се завръщаше в жестоката си реалност. Ех, колата му не се превръщаше в тиква като в приказката, но усещаше как главата му постепенно се превръща в огромна и куха тиква. Погледна към етажите нагоре. Всички прозорци бяха тъмни, с изключение на един - на петия среден - в кухнята светеше. Очакваха го.
Пое дълбоко дъх и тръгна по стълбите вместо с асансьора, за да отдалечи неизбежното с още няколко минути... Там, горе, притаена и изплашена, с хиляди дяволи в главата си, Ани го очакваше. Повтори си паролата: „Цъфтят ли през юни кокичета?” Ако разменеше и една дума само и на главата му щеше да разцъфне хематом... Стана му горчиво...
Винаги, докато изкачваше стълбите, се опитваше да извика сред мислите си спомена за онази Ани от миналото...
Той - новопостъпил като стажант във фирмата, пращящ от ентусиазъм, готов да се докаже, готов да работи дори и в почивните дни. Забравеният подпис от шефа върху фактурата, поканата да отиде у тях с документите.
Тя - тъмнооката фея с кестенов водопад от коси, която му отвори вратата с пленителната си усмивка:
"Ти сигурно идваш при баща ми? Жалко, че не идваш при мен, такавa несправедливост..."
Тръгна към кабинета на баща си, тръсна коси и след нея остана тънка нишка от парфюма ù, която замъгли съзнанието му, омота го в сладки мечти и надежди, промъкна се в сънищата му, разбърка мислите му... С една дума, хлътна до ушите...
Последвалата, уж случайна среща в двора на университета.Търсеше един от своите преподаватели по икономика, за консултация във връзка с дисертацията, която предстоеше да защити...
Кой-кого покани на кафе, не помнеше вече, но чувството беше красиво и спонтанно... Срещите зачестиха, отначало през деня, после тя все по-често преспиваше в ергенската му квартира...
Когато шефът научи - стана страшно. Имаше дилема: или да се откаже от дъщерята и да получи назначение (съблазнително предложение). Или да напусне (а работата му харесваше). Впрочем и от Ани също не искаше да се отказва... Но не се стигна до положение да избира. Получи и дъщерята, и службата, и то без да си мръдне пръста, защото Ани се оказа бременна... Приказката продължи и след като Мина се роди...
После... Дойдоха промените... Тъстът трябваше принудително да се пенсионира, (което му причини инсулт и бърза смърт). Него пък го улови първото съкращение... Ани влезе в тунела на депресията за първи път... После се съвзе... Детето ù помогна да превъзмогне болката от загубата на родителите и дори започна работа като преподавател по музика в едно средно училище...
После ударът дойде неочаквано и отвътре на семейната крепост. Мина едва избута гимназиалното образование, отказваше да учи висше образование, мотаеше се с разни съмнителни типове, бягаше от къщи и накрая забягна окончателно във Франция с един от тях, оставяйки дебели сметки за телефон, опразнена банкова сметка и една бележчица, с която ги уведомяваше за решението си, посочвайки като причина, че иска да живее сега, а не в някакво необозримо бъдеще....
На Ани и без това ù беше трудно, защото трябваше да съвместява часовете по музика, с такива по трудово и рисуване, с разпокъсано работно време и ученици, които имаха повече претенции, отколкото желание да учат...
Тази криза я събори окончателно... Напусна работа, затвори се в къщи и започна да брои враговете си... Изгуби интерес към книгите, към музиката, дори пазаруването се превърна в опасно начинание... Започна да чува гласове с противоречащи си съвети и информация...
Гласовете понякога ù втълпяваха, че дъщеря им е отвлечена за откуп и я караха да звъни в полицията и да иска съдействие... Друг път я информираха, че Мина е мъртва и убийците сега дебнат нея, подслушват телефона, слагат проследяващи устройства по електрическите табла във входа, подслушватели и камери в микровълновата и телевизора, компютъра, бойлера и всички електрически уреди в дома им... С изкривено от ярост лице, въоръжена с чук за пържоли и ножица Ани ги потроши един по един...
Той спря да се учудва всеки следващ път, когато с прибирането си след работа, констатираше „смъртта" на поредния технически „шпионин”... Единствено него Ани все още приемаше безрезервно и засега без подозрения... И цветята на терасата... По цял ден им говореше, пееше им, прекопаваше ги с микро мотичка, броеше листата и цветовете им, поливаше ги... Понякога му поръчваше да и донесе луковички от някое цвете или обогатена пръст и той изпълняваше поръчките с радост, защото тогава тя показваше за кратко пред него лицето на онази Ани, в която някога се беше влюбил...
Трудно му беше да внесе храна и да я накара да я опита, страхуваше се от отравяне... Почти като в детска игра, първо той опитваше храната, тя го изчакваше на ръба на паниката, готова да извика Бърза помощ (когато все още имаха телефон). Успяваше да я нахрани някак си, разчитайки на доверието ù в него и залагайки в избора на любимите ù храни... Преди дегустацията подробно отговаряше на въпросите ù за заведението, от където бе донесъл храната, как изглежда готвачът, управителят и дали не са членове на престъпна организация...
Но му беше изключително трудно без топла вода и възможността за елементарна лична хигиена... Купи си дрехи, които държеше в гаража, там се опитваше да си осигури някакво тайно гнездо като престъпник... После лансира варианта с командировките през почивните дни... Така си осигуряваше два дни нощувка в нормално легло, баня и почти домашен уют. Естествено в един близък град. Не можеше да рискува да го разпознаят.Тя го прие нормално... Само пожела допълнителна защита за входната врата - верига, вътрешна решетка, малка брадвичка за всеки случай...
Тогава измисли и паролите. Всеки път различно изречение. Винаги с участието на някакво цвете като: "Сърдити ли са червените лалета на жълтите?" Или: "Колко са опасни бодлите на красивите рози?"
И специфично натискане на звънеца два пъти късо, един път дълго, пауза и още един път дълго...
Кога ли щеше да се оплете в тази мрежа от предупредителни знаци? Но му беше по-лесно да общува така с нея... Гордееше се, че е единственият, комуто тя имаше доверие... И единственият, комуто понякога се усмихваше...
Приятелите, онези, на които беше споделил проблемите си, го съветваха да я настани в психиатрична клиника...
Начинът беше принудителен, само чрез органите на полицията, тъй като Ани нямаше да съдейства сама... Но не искаше да ù го причинява...
Беше толкова ранима и изплашена. И си имаше само него на света. Все още изпитваше желание да я закриля и пази от целия свят, дори от гласовете в главата ù...
Надяваше се, че някой ден на вратата ще го посрещне онази някогашна Ани без компанията на своите призраци и мъките и на двамата ще свършат... Беше се вкопчил като удавник в тази нищожна сламчица надежда и се носеше по течението на ежедневието...
Не усети как стигна до площадката пред апартамента си. Повтаряйки си наум поредната парола, натисна звънеца с пръст...
ДВА ПЪТИ ДЪЛГО, ЕДИН ПЪТ КЪСО... ПАУЗА И преди да продължи, вратата се отвори рязко, показа се една ръка, от която малка брадвичка излетя по посока на главата му и се заби в челото му... Вратата се затръшна...
Кървава пелена замъгли очите му. Сякаш огньове затанцуваха пред и около него...
Чу някаква далечна мелодия.
Ани пееше на цветята си ария от "Травиата"...
Той се свлече на площадката и промълви: „Цъфтят ли през юни кокичета?”
© Дочка Василева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Разказът е "покъртителен" 4 пъти, и разтърсващ три пъти. Не е много богат езика на коментиращите. Но разказът е чудесен Доче. "Разтърсващ", "покъртителен" и с неочакяан финал. Талантлива си приятелко!
-
покъртителна история... и като знам, че
е и истинска, Доче... -
Хареса ми. Благодаря..
Да се издържи на изненадания поглед на неподозиращ близък, отвеждан зад желязна порта на психиатрично отделение, е по-трудно от "брадвичка в челото".
Съвети от неопитни приятели са почти винаги неприемливи.
Понякога правилен и точен ход няма. -
Част от историята е истина.Познавам него.Познавах и двамата когато бяха млади и щастливи.Той не приема съветите ми.Написах разказа с надежда,че това няма да се случи.Понякога да си наблюдател е не по-малко жестоко от това да си участник.
-
Всичко казано преди мен приемам, но и се замислям как се е появил този разказ, с този сюжет... Макар че има толкова много нещастни хора, и още по-нещастни, които ги обичат, но понякога нямат правилен и точен ход...
-
Прекрасно разказваш! Поздравления и от мен!
-
Ох, Доче! Разказите ти са покъртителни!
-
Талантът си е талант, а ти го имаш в изобилие!
-
Твоите разкази са пълни с емоции и драми. Познавам ги от книгата , която ми подари - изчетох ги всичките на един дъх.Много ми харесват. И тук си се справила страхотно.
-
Благодаря ви, момичета и момчета за отделеното време!Бъдете здрави!
-
Винаги настръхвам,когато те чета, Доче!
-
Много добър разказвач и психолог!!!
-
Аплодисменти за разтърсващия разказ.
Много подходяща форма и дължина на творбата. Ефекта няма да същия при повест или роман.
Поздравления -
Разтърсващо,сякаш всичко минава пред очите докъто се чете,а надеждата че ще се оправят нещата, държи до края на разказа!Поздрав!
-
Шестица и от мен за разказа. Остави ме без думи.
-
Разказът се чете леко, текста е гладко написан и човек направо бяга надолу по редовете. Историята хронологически обхваща с ретроспекцията доста дълъг период от време, което би дало възможност това произведение да се превърне в повест или роман дори, ако има силите и желанието да го напишеш. Въпреки че е тежък, не е тегав (ако ме разбираш) :D А за края не знам какво да кажа, като чете човек има надежда, че тоя път сякаш нещата ще се оправят, но не...
Поздрави,
Лъчо. -
Остави ме без думи!
-
Изключителен по дълбочината си разказ Дочке! А е и много добре написан. Поздравления!
-
Разказваш изключително увлекателно!!!
А разказът... Уникален, Въздействащ, Разтърсващ... -
Ужас...
-
Покъртителен разказ, Доче.
-
Олее, покъртително!
Как проблемите могат да те сринат тотално, много тъжно... -
Разтърсващ разказ.
-
Беше ми изключително интересно!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
