Страти Ангелаки думаше:

-Ангелакеле, стара комита,

вече са девет години

откак си тръгнал с четата!

Преди все напред вървяше,

а сега подире остана!

Каква е, холам, тая работа?

-Болен съм, Страти, болем съм,

мене ме турци раниха....

               нар. песен

        По стръмната пътека, която се виеше между дебелите стволове на вековните дъбове, подскачаше малко момиченце. Две малки плитчици, сплетени от черните му, смолисти коси, весело се мятаха по гърба му. То притичваше ту наляво, ту надясно да бере дъхави горски цветя от разтлалия се под големите дъбове цветен килим. След него вървеше широкоплещест, млад мъж, който придърпваше от време на време юлара на пристъпващото след него магаре с клепнали настрани уши.

        - Златке, - подвикваше той след бликащото от енергия дете - внимавай, чедо, когато вървиш из тревата! Гледай в краката си за да не настъпиш някоя змия, че в тая гора има много от тях!

        - Добре тате! - поглеждайки през рамо отговаряше тя със звънливото си гласче и продължаваше усърдно да кичи своя букет.

        - Много красив стана! - похвали я баща й.

        - Ще го дам на мама когато се върнем. - отговори му Златка и като се обърна към него попита: - Туй цвете как се казва тате?

        - Калачя или звъника му думат още. - отговори бащата.

        - А тия мекичките? - показа Златка стръкчетата с пухкави топчета.

        - Това са котенца. Хайде сега тичай напред! - подкани е той, погалвайки е по главичката. - Още малко остана и ще стигнем!

        Златка пак заподскача по пътеката, радостна от похвалите на баща си.

        През гъстите клонаци на дърветата се появи силуета на голяма поляна. Златка стигна края на гората и тъкмо когато излизаше на поляната се закова на място. От изненада тя извика само едно ,,А"!

        Баща й пусна юлара на магарето и хвана дръжката на ножа, която се подаваше от пояса му. В очите му припламнаха искри. С няколко скока той стигна до обичното си чедо. Хвана го през рамо и го притисна до себе си. Когато видя какво беше стреснало Златка, отпусна ръката си и леко е потупа по рамото:

          - Спокойно, татьовото! Няма нищо страшно!

          - Кой е тоя дядо там, тате? - гледайки към баща си и примижвайки с едното око от яркото слънце попита Златка.

          - Той е добър дядо! - успокои е още веднъж баща й и я подкани: - Хайде сега върви! - хващайки с една ръка юлара на спрялото зад тях магаре, а с другата малката й ръчица.

           На прясно издяланите греди, под ствола на голямата круша, която извисяваше снага сред поляната, седеше мъж с дълги прошарени коси до раменете и дълга бяля брада. Две големи златни гривни красяха ръцете му, а по пръстите блещукаха пръстени. Това беше Страти войвода.

           - Хайде бе, Никола! - стана мъжа от гредите и се запъти да посрещне новодошлите. - Откога ви чувам, че приказвате с детето!

           - Добра среща, войводо! - понечи да му целуне ръка Никола.

           - Остави тая работа! - възпря го войводата. - Ела тука да седнем, да кажеш какво ново, какво старо?

           - Аз първо да пусна магарето да пасе и да сложа на детето да яде, че знаеш, войводо доста път е до тука.

           - Дума няма! - съгласи се войводата.

           Никола сложи на земята бъкела и дисагите, после дръпна магарето настрани, свали му юлара и като го шибна леко с шинджира по задницата викна след него:

            - Хайде отивай да пасеш!

           То подскочи няколко пъти, спря се и с охота захрупа зелената трева.

             - Златке, ела татьовото да ми полееш да се измия! - обърна се гальовно към дъщеря си Никола. - Да видим и какво ни е сложила за ядене майка ти?

             - Добре, тате! - изтича при него Златка.

            Тръскайки водата от ръцете си, той извади голям, конопен месал от дисагите, постели го на земята, а върху него застели бяла кенарена кърпа. Нареди върху нея каквото имаше за ядене и подкани Златка:

             - Хайде заповядай, дъще!

             Благодаря, тате! - отвърна Златка. Тя подгъна крачета, седна на петички и започна да се храни.

             - Е сколасахме най - после! - обърна се Никола към войводата. - Дай да видим сега нашата работа!

             Двамата отидоха и седнаха на издялания материал, който Никола беше приготвил за строежа на бъдещата си къшла и колиба.

              - Е, думай! - подкани го Страти войвода.

              - Лоши новини, войводо! В града е дошъл много аскер. Изпратен има и по селата. Събират и нашенци. Искат жив или мъртав да те хванат. Обявили са и награда за главата ти. Нашенците повечето насила ги карат. има и такива, дето доброволно отиват. На тях им дават по някоя пара за тая им всеотдайност към султана. На всички са казали да си приготвят храна за два - три дена.

              - Така значи? - поглади брадата си войводата. - И нашенци казваш? С храна за два - три дена?

              - И нашенци! - потвърди Никола.

              - За потерята ми донесоха и от друго место. От няколко дена, ние също наблюдаваме от ,,Корията", че в горния край на селото отсреща, се белнаха шатрите на турци. Друго какво чу и видя?

              - Когато идвах насам, на две места по пътя имаше постове. Спираха ме за проверка. Питаха ме за къде съм тръгнал и по каква работа. Братовчед ми, Георги джелепчето, нали ходи по селата из цялата Хасекия ми каза, че по всички пътища имало постове. Спирали всеки. Питали за къде е тръгнал. Проверявали тескерето и тършували из каруците. Когато ходил във Василико, негов приятел му доверил, че там също събирали нашенци за потеря. Сборният им пункт щял да бъде в Каланджа.

               - В Каланджа казваш?

               - В Каланджа, войводо!

               - Това е друга работа! Сега вече ми стана ясно, че щом потерята ще тръгне от Каланджа, то тя ще е между Голямата и Малката река. За да щракне капанът, значи от града и селата ще тръгне потеря срещу нея, пак между Голямата и Малката река. Сполай ти, Никола! Де да бяха всички като тебе в нашата Странджа планина!

               Страти войвода сложи ръка на рамото му, придърпа го и го прегърна. След малко го освободи от прегръдката си, бръкна в пояса си, извади няколко златни лири и му ги подаде.

               - Но, войводо! - за момент се възпротиви Никола.

               - Войводо, невойводо, вземай! Ще ти трябват за рало, за волове. С какво ще ореш тая земя? Добитък ще купуваш. А когато направиш тука стопанство по често ще се виждаме. Имам сега и една заръка! Щом се прибереш днес или утре, отиваш веднага и се записваш доброволец. Да хвърлиш малко прах в любопитните очи. А сега трябва да тръгвам!

               Той се обърна и тръгна с широки крачки към гората. След него Никола се прекръсти и каза на висок глас:

              - Да си ми жив, войводо!

              А там някъде, в края на гората, го следяха с очи скритите комити, готови да защитят своя предводител.

                                                                                        2

             Преваляваше пладне. Гъстата верига на потерята, съставена само от местни селяни, пълзеше по стръмния баир. Никола вървеше зад онбашията. Край Малката река го беше почерпил с тютюн и ракийка от втъкнатото в пояса му павурче и оттогава онбашията гледаше по - благосклонно на него. Затова, когато спряха да отдъхнат малко, Никола го запита:

              - Онбаши, тъй добре вървим, ама къде мислите да спрем за по - голяма почивка и нощувка?

              - Юзбашията знае! - отговори му троснато онбашията.

              - Ама все пак, не е ли споменавал нещо? - продължи да настоява Никола.

              - А бе спомена май, - започна провлачено отговора си онбашията - че ще спрем на Селището. Там нали са къшлите на Стоян кехая. Ще има покрив над главите ни. Кехаята с агънце ще ни нагости, сладък ишмерец ще ни забърка от прясно сиренце.

              - Бива, бива, онбаши! Да отдъхнем и ние и поотпочинем. - зарадвано добави Никола.

              На свечеряване искачиха баира, прехвърлиха билото и когато започнаха да се спускат излязоха от гората. Пред тях, долу в седлото на двата баира, се виждаха няколко колиби с къшли и големи егреци до тях. От едната страна по склона се жълтееха ечемичени и овесени ниви. От другата страна имаше царевична нива. Всички метнаха на рамо раздадените им за потерята пушки и безразборно се запътиха към Селището. Посрещна ги задружния лай на вързаните край къшлите кучета.

               - Стой! - изкомандва юзбашията. Всички се заковаха на място в очакване на нова заповед. - Да дойдат при мен онбашиите! - додаде той. - Другите свободно да се разполагат за нощувка по поляната.

               - Ей, ти! Как се казваше? - обърна се онбашията към Никола.

               - Никола, онбаши! - отговори той.

               - Никола, изберете си място където ще спите тая вечер! Да кажеш на тия керати, като палят огън, да вардят да не запалят нивите на Стоян кехая, че ще има тояги на голо, ако направят тая беля! - даде разпореждането си онбашията и забърза да настигне своя началник, та и на него да направи селям Стоян кехая, като ги посреща.

               - Разбрано, онбаши! - викна след него Никола.

               Дълго се чуваше глъч около огньовете. Към полунощ всичко утихна. Луната осветяваше заспалия лагер. На бледата й светлина, като призрачни сенки, човешки силуети приближиха колибата на Стоян кехая с разхождащ се пред нея часови. Кучето, което беше вързано отзад, да не притеснява гостите на кехаята, само изскимтя, защото познаваше дошлите.

                Чул прихлупи часовия и две здрави ръце го преметнаха през плета на егрека. В този момент няколко от човешките силуети се вмъкнаха през вратата на колибата на Стоян кехая.

                Зазоряваше се. Огньовете димяха от тук там неизгорелите дърва. Гръм на самотна пушка наруши тишината. Преди да заглъхне ехото, край всеки от огньовете се чу ранен поздрав:

                 - Ха добре сте ни дошли!

                 Никола отметна абата, с която се беше завил през глава. Двамата другоселци, които нощес дойдоха при тях, че харесали хубавия им огън и почерпиха по ракийка за по - добра раздумка, бяха насочили пушките си срещу тях.

                 - Ставайте и тръгвайте пред нас! - изкомандва единия.

                 Всеки търкаше очи и не проумяваше случващото се. Накрая, под зоркия поглед на среднощните си гости, те тръгнаха към средата на Селището. Там пристигаха на групи и останалите селяни, съпровождани от по двама въоръжени комити. Навързани и натъркаляни на земята бяха юзбашията с онбашиите. На трикрако столче седеше Страти войвода. Той стана и отиде при доведените селяни. Мина край всеки от тях с пронизващ поглед и запита посочвайки един:

                - Ти защо си тука?

                - Аз, войводо, не мога да платя данъците. Приех, за да взема някоя пара, та да си помогна. - отговори селянина.

                - Ами ти! - посочи друг войводата.

                - Заради децата, войводо, да взема някоя пара. - понечи да целуне ръката му уплашеният човечец.

                Като стигна до Никола, Страти войвода се взря в него и като му удари не лек шамар добави:

                - Я какъв си млад и здрав! Камък да стиснеш, вода ще пусне! Вместо да идеш да работиш, тръгнал си мен да гониш?

                - Насила ме накараха, войводо! - отговори Никола спокойно и сложи ръка на зачервилата се буза.

                Страти войвода се обърна, отиде до столчето, седна и като погледна един от хората си, който стоеше до него, нареди:

                - А сега Ангелаки, кажи им какво да направят!

                Ангелаки погледна тълпата със сключени вежди и властно даде войводската заповед:

                - Един по един минавате пред войводата, оставяте затвора на пушката в краката му, целувате му коляното и искате прошка!

               След като даде войводската заповед, той отиде при юзбашията, преряза въжето, с което беше вързан и му каза през зъби в лицето:

               - Ти ще бъдеш пръв!

               Всеки мина, остави затвора на пушката си пред краката на войводат, целуна коляното му и поиска прошка за грешката си.

              Когато и последният селянин застана в тълпата, Страти войвода се изправи и със силен глас, да го чуят всички, каза:

              - Когато друг път ви кажат да гоните Страти войвода в тая посока, ще тръгвате в другата, защото сега ви вземам затворите на пушките, другият път ще ви взема главите!

              Той махна с ръка към своите хора в знак ,,Изтегляй се!" и тръгна към края на гората, откъдето започваше пътека с надвиснали над нея големи зеленики. Не след дълго четата го последва пред онемялата тълпа селяни, начело на която стояха юзбашията със застанали около него онбашии.

               Изгряващото слънце осветяваше бледите им лица.

                            Василико - днешно Царево

                            Каланджа - днешен Синеморц

                            Хасекията - името на тая част от Странджа планина, която е в България 

                            Голямата река - река Резовска

                            Малката река - река Велека