Дайкири между Пасифика и Атлантика
Харесваш гласа ми нали? Виждам как те опива. Няма начин. Бях още дете, когато осъзнах, че е едно от малкото оръжия, с които разполагам. Но за сметка на това - доста мощно. Използвам си го, да ти призная, съвсем целенасочено. Даже допълнително го шлифовах, за да ме слуша. Не ме питай имам ли скрупули - нямам. С него мога да разтопя алпийски глетчер, а след това да нарежа гранита отдолу на филийки. Детска игра. Но мога да накарам и някоя гризли да зареже лова на сьомга, за да мърка доволно в краката ми. Доброволно, разбира се. За теб съм избрала онзи свой глас, който има вкус на старо вино с тежки танини - горчиво, тръпчиво, с лек дъх на лавандула и може би малко дива череша. Вино, което повече прилича на кръв. Усещаш го на върха на езика си - виждам го - стоиш опиянен от дрезгавите нотки, от ниския тембър, от гръмотевичния шепот, който би доловил и от долната земя.
Да, ловец съм! Ти също си ловец. Само че ти си този, който обсажда крепостите, хипнотизира с гъвкави извивки и приковаващ поглед на змия. Аз съм корсар и ги превземам на абордаж. Вълчица съм - издебвам жертвата и с ленива грация в последната секунда я притискам с лапа, преди да ми е избягала... за да я пусна пак да си помисли, че може да си тръгне безнаказано... Вещица съм, да! Не го отричам.
Ние с теб се вихрим в едно шеметно пасо-добле, но никога един с друг. Защото ти си тореро, а аз не съм плащ... Копието на Марс е моят водещ символ, макар на челото ми да е дамгосано огледалото на Венера. Това би следвало да ме направи по-скоро окупатор, но на мен ми харесва да превземам крепостите с щурм. Те винаги падат, най-често - бързо! Но аз после не зная какво да ги правя. Обикновено великодушно им подарявам свободата. Чудно ми е защо не си я искат - може би някакъв Стокхолмски синдром. Извратено е.
Какво, ако не победа? Мига, в който крепостта пада, рушат се стените, към теб трескаво се протягат ръце - като към месия! В краката ти победените слагат своите дарове от поругани скрижали и осквернени табута - за теб! Вземаш даровете и... тръгваш, милостиво оставил живите мъртви да градят пак съдбите си. Важното е победата, плячка не ти трябва. Но не можеш да не я вземеш - те са изстрадали тази награда...
Казваш, че нашата среща е странна. На, не се боя, дори да сме равни... И като нищо може да няма победител... Но ако тъй се случи, аз да падна, като обсадена крепост, то убий ме! Защото след това адът ще е пълен... и за предпочитане!
Тази нощ сънувах, че пия дайкири на граничната линия между Пасифика и Атлантика... а дори не обичам дайкири...
© Ели Лозанова All rights reserved.
