– Купи сирене на връщане! – изкрещя жена ми, преди да влезе в банята.

     Ще купя, разбира се. Нищо, че на път няма млекарница. Тя все така прави – отмъщава си, че погрознява и издава заповеди. Жена ми е много привлекателна. И става все по-грозна заради себе си, не заради годините. А може би е заради годините, кой знае. Аз я харесвам. Нищо че не ме привлича.

     Най-неприятно е усещането, когато чакаш първия рейс. Това чакане е униизително. Минават много автомобили – все луксозни. Живея в малко градче, полегнало върху море от пивка и приятна минерална вода, с пийнали селяндури и главозамаяни богати простаци. Много хора тук имат огромни имоти и мъничко образование.

     Не е лесно да минеш барабар с всичките тези уморени, зловещи, но неизменно говорещи, фъфлещи, псуващи, миришещи, дремещи пътници през спирки, завои, боклуци, коне, каруци и битова проказа, докато стигнеш до Работническия квартал. Там е цивилизацията: качват се хора със зъби и нерви. Някои от тях са сресани. По-рядко се срещат примати. В кафенето отсреща до олющена химическа тоалетна висеше голям син надпис: „Ново! Пица с мармалад!“

     Не си купих кифла в подлеза на метрото, защото не можаха да ми развалят един лев. Тя струваше деветдесет стотинки. Трябвало да платя точно, щом ще плащам в брой. В Работническия квартал е като в Градчето, но все пак кварталът стои по-близо до столицата и затова е жилищен. Всяка кифла си има цена, сутеньорите го знаят най-добре. Ако не можеш да си я позволиш – майната ти. Трябва да си точен. Няма значение, че имаш лев, щом нямаш деветдесет стотинки.

     – Може да платите с банкова карта! – ухили се продавачът в подлеза доволно и компетентно. Гледам го: има-няма двайсет години, изглежда здрав. Сигурно е малоумен, щом продава кифли. Ако беше образован, щеше да продава вестници. И все така ухилен, уточни: – Проблемът е, че няма как: ние тук не разполагаме с устройство за такова плащане. Идете в някой мол. Там може да платите с безконтактна карта, след като очевидно не сте точен и нямате способност да плащате в брой.

     Смееше се от сърце на остроумието си.

     Изчерпателно малоумен младеж. С многословна ерекция. Някой ден сигурно ще се издигне и ще продава вестници. Побързах да се отдалеча, за да не му преча на растежа.

     Сетих се, че подобно беше поведението и на шофьора на рейса преди малко: вероятно съзнаваше, че е шофьор към подземното царство на метрото и затова караше автобуса със скорост на катафалка. Този шофьор ведро и задълбочено общуваше през прозорчето на кабината към вратата с бременна жена, докато другите в търбуха на возилото храносмилаха приказливо преживяванията си като крави, които повръщат изяденото, за да го превърнат в клюка.

     – Искате от мен да ви продам билет, така да ви разбирам, нали? – изговори бавно и важно, завъртя кормилото и обърна покрай околовръстното шосе, хвърли бърз поглед към странични огледала и накрая стовари надменно вниманието си върху своята невинна събеседничка. Според мен беше бивш или настоящ партиен секретар, който най-сетне е произведен във водач.

     Бременната му кимна: да, искаше билет.

     – Добре! Това е добре. Да ви разбера, значи, че сте излезли с този корем да пазарувате билети от водачи. Водачи като мен. А нямате пари. Как тогава ще пазарувате? Кой ходи на пазар без пари?

     – Имам! – усмихна се мило жената. – Имам пари. Ето.

     Подаде ръка и разтвори тънките си пръстчета като дете.

     – Но това са два лева! На цяло. Книжни. А ние не продаваме билети за два лева. В този автобус билетите струват лев и шейсет. Точно толкова: нито повече, нито по-малко.

     Този разговор беше дочут.

     – Стига си се заяждал с жената, бе идиот! – изруга възрастен, широкоплещест и намръщен селянин. – Дебелобуз гъз смачкан!

     Шофьорът се стресна и затвори малката стъклена вратичка, през която досега весело и дебелашки общуваше с бременната. Възрастният мъжкар даде билетче на жената и разбута един младок, за да стане и да ѝ отстъпи мястото си. Има и такива хора. Но вече остряват и умират поради липса на бъдеще.

     Това беше в автобуса, който води към метрото. Аз там нищо не направих. Само наблюдавах като гласоподавател и си направих съответните важни и неверни изводи. А иначе моята кифла може да почака. Гладен съм, но няма да умра без кифла. Нали имам жена. Тя е привлекателна.

     „Иди до мола да си купиш кифла!“ – каза остроумният олигофрен в подлеза.

     Не ми ходи до мола с кифлена цел. И не ми е на път. Може на връщане. Когато ще купувам сиренето на жена ми. Тя без сирене не вечеря. Нали е мишка. „Аз съм мишчица-гризанка!“ – така се определя. Де да бях котка.

     Без кифла мога, но без момичето на перона в метрото няма да мога да мина. Седнах до нея. Тя си беше същата. Загърната. Мълчалива. От сплав. Одрана. Едното ѝ око беше оцветено с нещо бяло, сигурно от тебешир. Ръцете ѝ – оцапани с мазни петна.

     – Защо са те изтъпанчили тук? – питам я. – Ти не си знаменитост. На Тодор Колев му направиха паметник в Шумен, на Алеко – на пъпа на София, да се диви на байганьовците по „Витошка“, на Радой Ралин – до кино „Изток“, той там близо е живеел, на кой ли не... Да не говорим за героите, за владетелите на България. Те са важни хора. А на теб... паметник?

     Помълчах, за да ѝ дам време. А после я стрелнах:

     – Ти коя си всъщност?

     Няма как да ми отговори. Стои, зъгърната с нещо като плат, с безжизнени очи и чака.

     В метрото всичко става бързо. Насъбраха се много хора, като че изведнъж се струпаха, влакът дойде. Станах и не се сбогувах. С какво да се сбогувам? Защо стоеше всъщност тази статуя тук? В ъгъла на предпоследната пейка. Седнала като Петко и Пенчо Славейкови в центъра на столицата. Ама те са Славейкови! Къщата им е била там. В окото на събитията са живеели, къщата им е бутната май, обаче мястото всички го знаят. Всеки иска да поседне до тях, пейката им е метална, здрава, вечна, а наоколо е истинско царство на книгите. Писали са бащата и синът на времето, сега следовниците им пак пишат. Книжнина заформят. Слово произвеждат. А тя? Нищо и никаква статуя на вечно чакаща жена, загърната, защото ѝ е студено; и мълчалива е поради родилна глупост и искрена тревога, че каквото и да каже, ще я разконспирира и засрами.

     Слизам на спирката, ако може да се каже така за тапа, изхвърчала от бутилка на шампанско. Излизам на повърхността на земята и установявам, че естествената светлина е красива.

     – Бате, имаш ли цигара? – пита ме същият младеж на изхода от метрото. Още е с къса коса.

     – А ти имаш ли запалка? – отговарям. – Или си я забравил училището, в кабинета по физика например?

     – Не. Нямам запалка.

     – Значи и аз нямам цигара.

     Това момче ми харесва. Нахален и безочлив крадец. Ще стане големец.

     Трамваят ми мина пред очите – тракащо влечуго, което обаче е по-бързо от мен и не мога да го настигна. Значи не бива да бързам. Взех си безплатния вестник. Разносвачът прехапваше устните си, за да не личи отсъствието на зъби. Справяше се добре и дори някой наивник може да предположи, че вестникарят всъщност е съвсем нормален дългокос нещастник, който смуче лукче. Ехидният кифлопродавач в метрото един ден ще прилича на него, ако се усъвършенства. Зачетох челото на газетата. Там пишеше, че оса убола политик и се очаква понижение на лихвите. Връзката е очевидна. Дочух Енио Мориконе. И застинах.

     – Връщам ти запалката, бате! – доближи се отново до мен ученикът-пушач. – Не е честно.

     Това момче няма ли си работа? Няма ли да закъснее за училище? Току-виж изпуснал някой урок и после цял живот няма да може да навакса. Въпреки че, като го гледам, и да посети урока, пак ще е същото.

     – Кое не е честно? – попитах. Дразнеше ме присъствието му, аз слушах музиката. Мембрана е човек, когато е влюбен.

     – Не е честно да те крада, докато ти ми даваш нещо от себе си.

     – Та това е смисълът на живота! – коригирах го. – Неравностойната размяна на вещи и стойности е основата на всеки успех! За да е щастлив един, някой друг по света трябва да е нещастен. Честта и безчестието са скачени съдове, нали, момко?

     Трябва да го е учил по физика.

     Свирецът спря да жули цигулката. Но мелодията продължи. Значи всичко е било наужким – плей бек, както му казват.

     – Прав е човекът! – изквича псевдомузикантът и развя гривата си. Той беше дебела личност и не можеше да говори без да квичи. – Това е смисълът на живота!

     Че как е дочул разговора ни? Нали стържеше лъка, а усилвателите бяха до него. Явно има добър слух. И пак квикна, този път директно към мен:

     – Произнасям се в твоя защита! Da mihi factum, dabo tibi ius!

     Не знаех, че имам нужда от защита. Подаде ми ръката си.

     Взех я.

     – Какво каза? – попитах, като разясних оправдателно и академично: – Позабравил съм латинския, нищо че ми е майчин език.

     Не владея латински. Мисля, че и този срещу мен не го владее. Иначе нямаше да парадира.

     – Казах: дай ми фактите и ще ти дам правото. Работя в съда. Правораздавам. Когато бизнесът не върви, свиря на цигулка. Но само до осем и трийсет. После не.

     Дисциплиниран човек. До осем и тридесет е човек, после е закон. Евала за двуличието: щом и правораздаването е бизнес, представям си какво е здравеопазването.

     Обърнах се, за да успокоя гордостта на късокосия ученик че по-често не съм прав, но той беше офейкал. Без обаче да ми върне запалката: очевидно разкаянието му беше достатъчно. Опитах се да попитам цигуларя дали не го е видял, но той вече стържеше с лъка и чакаше бакшиш, като подканяше минувачите с плавни и неестетични движения. Оставих в паничката му цял лев. Може пък наистина да е магистрат. С тези пари може да си купи кифла. Аз не можах.

     Погледнах часовника си. Трябва да побързам. Събрах мислите си, защото музиката ми ги беше разпиляла някъде из тъжната  и пъстра меланхолия на есента: да, така, тръгнал съм на работа и не бива да забравям да взема сирене на връщане. Това са важните неща в живота. Светна зелено. Трамваят. Намерих празна седалка. Гледам, не мисля. Като нея, безмълвната красавица в метрото. Трябва да ѝ се извиня. Нищо лошо не ми е направила. Защо си мисля, че е недостойна? Щом стои на това място, значи има причина. Но на такива като мен не ни е дадено да я знаем.

     Спирка „Вишнева“ бе очарователна, макар и опушена от скорошния пожар. Цветовете, които бяха посипали малката, безлюдна и обгоряла къщичка, лъщяха като мехлем на рана. Сиви гълъби се бяха сгушили в почернелите остатъци от гнезда и върху заострените дървени накрайници. Върху покрива някой беше метнал мушама и я беше притиснал с големи плоски камъни.

     – Господине, пречите! – чух. Не ме помоли да стана този глас, само ме ръгна с нещо остро по врата.

     Станах. Отместих се. Гласът принадлежеше на бабичка с едро, пъпчиво и месесто образувание до носа и с чадър за ръгане на хора. Защо ме накара да стана? Може пък да съм инвалид. Сега всички сме инвалиди, независимо от възрастта си. По-старите инвалиди имат предимство, да. В трамвая според табелите има място за четирима инвалиди и за майки с деца. Не са се досетили производителите на тези железници, че има държави, в които всички хора са инвалиди, а майки с деца почти няма. На нас такива трамваи ни трябват.

     Седна бабата на моето място, а чадърът го остави в скута си, изправен и с върха нагоре, сякаш всеки момент щеше да го разпъне. Гледаше лошо и нямаше вид на жител на Европейския съюз. Погледът ми се свлече бавно върху нея и отгоре я видях като творение на Гауди – побеляло сополиво същество с увита около главата си рядка коса, в която гнездеше сбръчкан остатък от шапка, прикрепена с дървена щипка за простор.

     И пак си спомних момичето от метрото. То не беше просто същество. В него имаше чувства. То чакаше. Надяваше се. Беше живо. Хрумна ми, че сигурно очаква нещо. Или някого. И е готова да тръгне. Веднага.

     Вишнева градина. На тази градина са кръстили спирката. Отминаваме я бавно. Градината я няма, станала е спирка с дървена къщичка. Пожълтели дървета, изсъхнали цветя, скършени клони и много, много вехта радост имаше край релсовия път. Тази радост усетих в думите на парцаливата баба:

     – Тук всичко мирише на смърт.

     На себе си говореше и вероятно собствената си миризма вдишваше. Голямата месеста пъпка до носа ѝ се тресеше под звуците на инвалидния трамвай.

     Бих искал да живея в тази вишнева къщичка. Винаги съм го искал. Ще си имам печка и легло, прозорец и маса, върху масата – мушама на цветчета. Ще пиша. Печката ще бумти и никога няма да позволя да стане пожар. Понякога ще се разхождам из гората и ще правя букети от листа. Ще ги нося в метрото и ще ги подарявам на сладката мълчаливка. Ще си говорим. Ще почистя мазнотиите по нея, следите от банички и тебешир, ще излекувам раната от одрасканото и накрая тя може да стане истинска и да заживее с мен във вишневата къщичка. Така ще стане. Иначе няма да е честно.

     Скри се къщичката и железните колела на возилото бързо ме върнаха към реалността, която тракаше ядовито по завоите на времето. Вече съм съвсем близо. Работният ден започва.

     (Следва)