Денят...
Денят...
Събуждам се... Ставам... Правя обичайната чаша кафе... Паля цигара... После поглеждам в огледалото, махам размазания грим и осъзнавам, че съм сама...
Не буквално! Някой все още спи в леглото, но аз усещам самота, празнина... Този някой се разбужда. Става, прегръща ме, целува ме, чувството за момент изчезва, но е още там. След миг отново се появява и ме преследва през целия ден.
Пускам музика, за да се разсея, но тя още повече ме натъжава. Искам да я споделя с някого,но няма с кого. Жадувам някой ден това да се промени!
Да правя кафето за двама, да целувам и аз! Да обичам, аз, не само мен да обичат...
Понякога се появява моментна заблуда, че това се случва, но тя е за кратко. В този момент всичко е наред. Животът има смисъл.
После настъпва нощта, идват прекрасният сън, липсата на мисъл и пускането по течението на незнайните мечти. Спокойствие, нежност...
Слънцето изгрява, лъчите му докосват лицето ми и денят започва отначало...
Докога...?
© Симона Желева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Била съм и от двете страни...Истината е,че никога не е напълно взаимно...
Остава само,да чакаме да "нацелим" подходящият момент,когато това ще стане... -
Хареса ми!
-
Има два вида хора...едните обичат...другите се оставят да бъдат обичани...и в различните моменти всеки приема една от тези роли...Ако обичаш - отсреща срещаш (в добрия случай) някой който те оставя да го обичаш...и никога не е напълно...вътрешно в себе си сигурен , че те обича...дори и да го казва.И обратно...
Всеки търси и намира това, което търси...но никога не е в точния момент или се оказва, че те е търсил това...
-
Открих голям смисъл, вероятно, защото и аз се чувствам така. Поздрав!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
