Следващите редове са посветени на 16.06.1913г., една от най-фаталните дати в съвременната българска история, предопределила до голяма степен съдбата на народ и държава за следващите вече повече от 100 години – от ориентацията към Централните сили в Първата световна война, през Оранжевата гвардия, червения и белия терор в 20-те години на ХХ в., до окупацията на България от Червената работническо-селска армия на СССР през 09. 1944 г., изместила страната от европейския ѝ път на развитите. Път начертан от най-великите ни възрожденски родолюбци и държавостроители: Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботьов, Екзарх Антим I, Захарий Стоянов, Стефан Стамболов. Вярвам сте се досетили, че става дума за Втората балканска война, наречена Междусъюзническа и датата на нейното начало, останал в историята като

„ ДЕНЯТ НА ПРЕСТЪПНОТО БЕЗУМИЕ „ .

Модерните национални държави на Балканите възникват през ХІХ в. чрез премахването на османската военна, стопанска и административно-политическа система от съответната територия като резултат от серия войни между Руската и Османската империя и с прякото или косвено участие на Западноевропейските държави от „концерта на Великите сили“.

Процесът на изграждане и утвърждаване на националните държави е съпроводен с асимилация и налагане на едни културни модели за сметка на други не само в собствените етнически граници, но и с амбиции за доминация далеч извън тях. Създаването на българското княжество и териториалните придобивки на Румъния, Сърбия и Гърция на практика сблъсква интересите на младите балкански национални държави по въпроса за териториалните граници. Изпълнявайки предвоенните договорки на Русия с Австро-Унгария и Великобритания, на Берлинския конгрес новосъздадената българска държава, подобно на другите балкански страни, е със значително орязана територия, което предопределя естествения ѝ стремеж за разширение в посока на останалите в Османската империя земи с българско население. Присъединяването на Българското Поморавие към Сърбия и „запазването“ на Босна и Херцеговина за Австро-Унгария, както и предаването на Румъния на Северна Добруджа за сметка на анексираните от Русия Бесарабия и Западна Буковина пренасочва амбициите им за „окръгляне“ на границите в ущърб на територии с българско население.  Младите балкански държави, не разполагайки с държавнически и дипломатически опит, без сериозни стопански и военни възможности, са принудени да лавират между Великите сили за решаване на своите национални проблеми. Категоричният отказ на Великите сили, изразено от лорд Солсбъри, да признаят обединението на остров Крит с Гърция по сценария на българското Съединение, осъществено само 10 години по-рано, пренасочва активните усилия на гръцката държава за разширение към Македония. Атина и Белград постигат договорка за подялба на сфери на културно-просветно и църковно влияние и последваща подялба на областта между трите държави. Неуспешните въстания в Македония, Одринско и Крит в началото ХХ в. и провалената конституционна реформа в Османската империя след младотурския преврат довеждат до крайност центробежните тежнения в Империята, а балканските правителства узряват за идеята за военно решение на националните им проблеми. Загърбили временно противоречията си, след серия от преговори в интервала от 1909 до 1912 г., България, Сърбия, Гърция и Черна гора подписват договори за създаване на Балкански съюз за отвоюване от Османската империя на населените основно с нетурци нейни европейски територии. Немалка роля за осъществяването на съюза изиграва руската дипломация, която вижда в него противотежест на немското и австро-унгарското влияние на Балканите.

Договорната система на Балканския съюз се оказва бременна с много противоречия, родили, оформили и определящи и до днес съдбата на балканските народи. Българската дипломация не успява да изгради стабилен съюз, с който да си подсигури териториалните претенции. Съществен недостатък е изграждането на Балканския съюз на основата на двустранни договори на България с останалите балкански държави. Липсват и ясни клаузи за бъдещото разпределение на завзетите територии. Румъния, отказвайки участие в Съюза, има претенции за компенсации в Добруджа заради власите от Македония. Поетият от Царството ангажимент за воюване срещу османските войски в Източна Тракия оставил съюзниците да воюват в Македония, за чието присъединяване то има най-силни претенции. Главната цел на България във войната е Македония, а именно тя не се подсигурява дипломатически и това дава основания за претенции на нейните съюзници. Спорната зона, оставена за руски арбитраж е сериозен гаф на русофилското правителство на Стоян Данев. На българските дипломати би трябвало да им е ясно, че Русия залага на Сърбия срещу германската опасност.

Получила с Лондонския мирен договор Беломорска и Одринска Тракия, исканията на България и за цяла Македония се струват прекомерни на съюзниците, още повече и след съпротивата на Русия за Одринска Тракия, тъй като подобно близост на България до Цариград застрашава руската цел за завладяването на Проливите. Осъществяването на българската програма в цялост би направило Царството голяма държава и сила способна да наруши равновесието не само ва Балканите, но и в цяла Европа. Поради тези съображения, Русия не желае да подпомогне България на конференцията в Букурещ, сложила край на събитията последвали Денят на престъпното безумие.

Безспорно, Букурещкият мирен договор е несправедлив към България. Държавата губи територии, за които има етнически и исторически основания – Вардарска, Егейска Македония, Източна Тракия, част от Добруджа. Извън пределите на България остават над един милион българи. След войните следва нова бежанска вълна от около четвърт милион души. Една от трагичните последици на Балканските войни е невъзможността Екзархията да остане повече в Цариград и седалището ѝ се установява в София. Като резултат в Македония и Одринско биват ликвидирани български училища и църкви.

И двете Балкански войни са зле подготвени дипломатически и политически, а Междусъюзническата, с ръка на сърцето, можем да наречем чиста авантюра. Решенията са оставени в ръцете на цар Фердинанд и част от военните, което в голяма степен е резултат от личния му режим, станал възможен поради политическата незрялост на българско общество и слабостта на политическите партии, предали доброволно в ръцете на Царя част от своите правомощия.

С Междусъюзническата война не само се заздравяват позициите на Османската империя, заплашена от окончателно прогонване от Балканите, но и се създава взривоопасна обстановка, в която повечето балкански държави са се облагодетелствали за сметка на България, която макар временно да се е примирила, не е забравила обидата и се готви за разплата. По този начин недалновидните действия и прекомерните амбиции на сърби, гърци и румънци създават условия за нов военен конфликт на Балканите, който ще се разгори с пълна сила в годините на Първата световна война. Останал неразрешен и дори задълбочен след новите загуби на територии и население, огънят на националния идеал припламва и през Втората световна война. Частично угасен от връщането на Южна Добруджа, днес този огън гори в пламъка на свещта, осветяваща „най-романтичната част от българската история“ – Македония. И понеже е невъзможно идеалът да се осъществи на 100%, не ни остава нищо друго освен да бъдем добри последователи на Клио да се поучим от грешките на сърби и гърци, които в стремежа си към чужди земи изгубиха: Сърбия – Босна и Косово, а Гърция – Малоазийското крайбрежие, и да помним Pax Romana, докато съграждаме Pax Europea.

Още по темата:  https://youtu.be/tS-HFCLdIU8

N.B.  В текста са ползвани материали от:

БАЛКАНСКИ ВОЙНИ (1912–1913 г.) - сайт на ДА „Архиви“

Българска НАУКА – статия на Тонев, А. и Тодоров Р.

Българска История – статия на Кънчев, Ив.

World Valtcheva – блог за история, култура, философия и право