ПРОЛОГ

13 октомври, 1762 година:

 Нямаше ме за пет минути. Или поне така ми се стори смъртта.

Една никаква, измършавяла, облечена с дрипи, без косата, както хората обичат да преувеличават и много често нереални качества да и предават. Не че нещо, но това са пълни глупости, както повечето “изобретения” измислени от “висшите представители на човешката раса.”

Ходеше боса. Косата й - бледокестенява, по крайчетата с наплетени плитки, чорлава, сплъстена и мръсна, чак имах чувството, че в нея бе приютила паяци, стоножки, бръмбари и всякакви други гадинки, които ви идват на ум.

Кофти тръпка. Мисля, че по това време на оня свят не бяха измислили още “четка” или “гребен”, а дори да имаше, не мисля, че тя е чувала за този невероятен за времето си предмет. Но пък виж - очите й зелени като морава. Можеха да пленяват. Тя се бе научила да ги ползва като примамка за душите, които не искаха да напускат Земята.

Кожата - бяла и суха. На ръст - висока около 1.70. Въпреки това на вид беше красива и запазена. Скулите на лицето й бяха леко изпъкнали, носът й - чип и малък. Устните й бяха тънки с цвят на вишна, а зъбите й бяха бели и равни. Това придаваше известна одухотвореност за създание, чието работа беше да се занимава с мъртвите. 

Петте минути бяха много повече на оня свят. Щом ме видя седнала на онзи мръсен под, се доближи до мен, клекна и разроши косата ми, която носех винаги пусната: “Добре дошла отново.” - каза. Мисля, че това беше опит да разведри така и така комфузната ситуация. Погледнах я и направих опит да се засмея на нелепия поздрав, но не ми се получи особено. Смехът ми бе задавен от няколко досадни сълзи, които се спуснаха по бузите ми. След неуспешни опити да се усмихна й отвърнах с: “Добре заварила. ” Усетих, че разговорът ми с нея щеше бъде както предните пъти. Поредната “оперативка”. 
 -  Този път как посрещна смъртта си, мила? - попита, взeмайки в студените си шепи, ръцете ми. 
 -  Увиснах на въжето заедно със сестрите ми. Ако ме попиташ за “час и дата на смъртта и другите рутинни въпроси” - ти вече ги знаеш. Усетих присъствието ти преди да издъхна. 
 -  Съжалявам да го чуя, но вече трябваше да си свикнала с процедурата.

Колкото и да не ми се иска - това е част от работата ми. Отговори на въпросите и те пускам. - отвърна равнодушно. 
 - И къде ще отида? - отвърнах. Не последва реакция от нейна страна. Вдигнах рамене и зачаках.

През това време, оглеждах стаята, в която се намирахме. Беше същата. Проклетата стая... едни и същи бели стени без прозорци. Три мраморни арки разделящи я на две. Имаше две легла, между които малка стъклена масичка, а върху нея - ваза с цветя и два празни пепелника. Подът беше постлан с черна кожа, която чак сега забелязах.

А по проклетите стени - същите безлични картини. Та какво можех друго да очаквам? Минута след това, тя ми направи знак с ръка. Започвахме. 
 -  Кога се роди? - беше първият рутинен въпрос.
 -  Сутринта на 22 септември, 1747 година.
 -  Къде?
 -  Равена, Италия. 
 -  Родители?
 -  Антонио де Строндзи и Елира де Риона
 -  Били са аристократи?
 -  Да. 
 -  Единствено дете ли беше?
 -  Да, единствено бях. Здравето на майка ми беше крехко… аз съм се родила по чудо. Раждането ми е било тежко.

Не можеха да имат повече деца - казах, скланяйки глава надолу. 
 - Разбирам. Наистина си била тяхното чудо. - отвърна с онзи нейн тих глас, в които се мешеха различни емоции между съжаление, тъга и снизхождение . Опитваше се да разбере. Не я винях.
 -  И то какво чудо… - прошепнах, слагайки ръцете си върху устните ми така че да не ме чуе.
 -  Ти си била тяхната радост. Кажи ми сега, как те наричаха?
 -  Пристина.
 -  Красиво име, носещо дълбоко значение.
 -  Спести ми ласкателствата.
 -  Как се стигна до там, че си стигнала до въжето? 
 -  Убих един граф със собственото му оръжие. Не помня името му. Опита се да ме изнасили.
 -  Горката ти… 
 -  Не ме съжалявай. Получи си заслуженото. 
 -  Не помисли ли за родителите си? 
 -  В такъв момент не можеш да мислиш за нищо друго освен за собственият си живот, драга. И в двата случая щях да умра. 
 - Нещата можеха да протекат по съвсем друг начин. 
 - Да приема ли, че си на страната на боклука, който ми посегна? 
 - Не заемам ничия страна. Опитвам се да те разбера.
 - И успя ли? 
 - Дата на смъртта? -
 -  Сутринта на 10 октомври, 1762 година.

  Отговорът го прочетох в бездушните й очи, докато устните й останаха безмълвни. Защо да желаеш да чуеш някакъв отговор, когато вече го знаеш? Загасих цигарата в пепелника и скръстих ръце. Изчаквах следващият по ред въпрос, когато тя остави писалката на масата и прибра листът със записките в черната папка. - Това е всичко за сега. Свободна си. - рече. Стана и щракна с пръсти. В този момент се появиха двама мъже. Носеха мантии с дълги качулки, които почти покриваха лицата. Това не ми попречи да ги видя. - Свалете качулките, господа. - каза, а те като кучетата - следваха нейните заповеди. Лицата и на двамата бяха прозрачно синьо-бели. С изпъкнали мъртвешки очи. Забелязах дългите кучешки зъби, които се показваха от устните им, които ми напомниха на съблезъби тигри. Студени на вид тела. И това беше...май?
Насочиха погледите си върху мен. Такъв студ не бях усещала дори преживе. 
- Бъдете така любезни да изпратите гостенката ни до изхода. - каза последно тя, което повече ми прозвуча на заповед.

А миг след това се изпари като мъгла. 
 Сега останах с двете кучета. - Да тръгваме, госпожице. - обади се единият, отваряйки вратата, а другият стоеше зад мен, изчаквайки ме да направя първата крачка. Минаха се няколко минути в мълчание. С бавни стъпки тръгнах към изхода и не след дълго се озовахме в мътнобял коридор, който ми се стори безумно дълъг...и не, не си представяйте един тъмен, никакъв коридор, а по стените му - висящи черепи, кости и прилепи, които всеки момент ще литнат. Животът на мъртвите бе достатъчно ироничен и сам по себе си драматичен. Нямаше нужда да му бъде лепнат надпис: "внимание: бедно е човешкото въображение".
Човеците нямаха чувство за срам, но, виж за съжаление - имаха в излишък. Какво остава за съвестта им тогава? Глупостите, които са свикнали да четат отнеха правото им да мислят свободно... 

По коридорът имаше окачени лампи, по пода - килим от животинска кожа, а по стените, както предполагате, бяха закачени картини и живи цветя. Какъв уют! Ако можеше да го нарека така...

Няма да се лъжем. Мъртъв ли си - нищо не може да ти вдигне настроението, дори да се намираш на най-красивото място в тихото измерение...