Диагноза "аутизъм" - 2

"Трябва да се наблегне много повече на това, което детето с аутизъм може да направи, вместо на това, което не може да направи."               

Д-р Темпъл Грандин

Бяха се примирили с мисълта, че момиченцето им е с аутизъм, нямаха друг избор. Бащата отдавна беше спрял да се пита: „Как така точно моето дете?“ Прие факта, че тя е по-различна от останалите и точка по въпроса.

С годините някои от болезнените и натрапчиви навици на детето започнаха да отпадат, сякаш след много дълго време прекарано в тунел, най-после се е появила светлинка, макар и едва доловима. Почти до шест годишна възраст, пиенето на вода, мляко или сок от шише с биберон беше като закон, който не подлежеше на промени, не, че не можеше да пие от чаша, просто отказваше да го прави. При малката всичко ставаше от раз, и хубавите, и не чак толкова добри неща, никакви уговорки или обяснения не действаха, тя просто отстояваше своите позиции, сякаш бранеше честта си. Като цяло, детето все повече да се доближаваше до „нормалните“ си връстници, издаваше я единствено поведението ѝ, когато се разтроеше от нещо, често незначително, тогава започваше да плаче истерично, сякаш искаше да накаже целият свят за своето „нещастие“, не я интересуваше, че всички погледи в супермаркета, например, са насочени към нея и по-точно към горката ѝ майка, която в такъв момент искаше да стане невидима. Една от най-тягостните  задачи за родителите бе да обяснят на приятели и роднини, че аутизмът е трудно контролируем, единственото възможно поведение от страна на околните, най-вече на близките, трябваше да бъде разбиране. Трябваше, но такова почти не срещаха. Как да обясниш, че детето ти изобщо не е разглезено, и още, че трудностите с комуникацията не са защото те са лоши родители, просто състоянието му не го позволява, те виждат света по коренно различен начин, който ние, нормалните, не можем да си представим и още много подобни въпроси оставаха без обяснение. Често чуваха репликата: „ Абе, я ни я оставете за една седмица, после няма да си я познаете!“ Милите хора просто не знаеха какво говорят, живееха в някакъв сладникав свят, а тяхната самоувереност ги правеше да изглеждат жалки.

Една от бабите категорично отказваше да приеме различието на своето внуче, което всъщност ѝ бе единствено и носеше нейното име.

„На нищо не я учите, баща ѝ като беше малък, оставях си всичката работа и само с него се занимавах, а вие сега търсите лесното. Разглезили сте я, как така ще подбира ядене, я я̀ оставете гладна да видим дали няма да започне да яде всичко! И как така не играе с деца, само в къщи ли я държите! И какво е това реване за щяло и нещяло, искам по-често да ми я оставяте и за по-дълго! Не можела да говори правилно, ами как ще може, като е по-лесно да я оставите на произвола!“

А детето учеше по свой начин, научи се да чете съвсем сама още на четири годинки, английският език я привличаше като магнит, без абсолютно никой да и го предлага, родителите ѝ дори не го владееха. Едно от любимите ѝ занимания бе да си намира филмчета с надписи и четейки, ги озвучаваше, като имитираше различните гласове. Обичаше и да пее, понякога огласяше цялата къща, измисляйки си мелодии, все прекрасни и ѝ се получаваше много добре, в такива моменти родителите ѝ притаяваха дъх, усмихвайки се, само се споглеждаха удовлетворени.

Настъпи обаче момент, в който въпросната баба категорично заяви, че не иска да вижда внучето си, срамуваше се какво щели да кажат хората, не искаше никой да знае за странностите на малката и реши този „проблем“ като я отсвири, сякаш такова дете никога не се е раждало. Е, все пак живеем в свят, където волята на човека е свободна, все още, избираме си плочките в банята, цвета на пердетата, какви дрехи да облечем, да бъдем или да не бъдем добри... /да, това също е въпрос на личен избор/, но децата не можем да си изберем, те се появяват в живота ни, със или без аутизъм, а ние просто трябва да ги обичаме.

"Аутизмът му не е заразен, но усмивката му е."

/родител на дете с аутизъм/

към първа част:

https://otkrovenia.com/bg/proza/diagnoza-autizym