Не се прибрах нито следобеда, нито през нощта – бях открил един малък бар и прекарах там цялото време. Опитвах се да отмия раздразнението и тъгата си първо с мохито, а по-късно вечерта и с ром. Нищо не помогна. Барманът бе опитал да ме заговори, но не се получи. Исках да говоря само със себе си.

 Ядосвах се на горещината, на музиката, на бармана и най-вече на проклетия ром, че не ме хваща. На сутринта с нежелание се върнах в стаята си, за да я намеря празна. Липсата ù ми донесе неочаквано облекчение, не исках да я виждам.

 Но тя не се върна нито вечерта, нито на следващия ден, нито след три дни. А аз се усетих как стоя по цял в стаята и я чакам. На четвъртия ден се отказах, събрах си багажа и отидох да оставя ключа на рецепцията.

-  Господине, тя остави писмо за Вас.

Зачудих се за миг дали да го взема, после го грабнах от ръката на момчето и седнах в бара на хотела.

Прочетох писмото ù само веднъж и после го изхвърлих. Винаги щях да съжалявам заради това, защото тя никога повече не ми писа.

 Никога няма да забравя и какво ми беше написала:

„Бебел има право да ме нарича само племенницата ми. Ще се срещнем отново, Виктор.”