-Човек трябва да бъде не само достатъчно луд, но и много мъдър, за да следва ветровете.

- Млад съм, мамо, силата е в мен. Ще се справя.- Погали косите ѝ Симеон.

Старицата се присегна с усилие към бастуна си. После с мъка се упъти към двора, а младият мъж я последва.

- Сине! - поде възрастта жена.- На кого ме оставяш? Работа ли няма да си намериш тук, любов ли ти липсва? Виж, от кое време идва Ралица у нас... Подаръци си правите, харесвате се...Добро момиче е.

Ралица, Ралица. Та хубава беше, дявол да я вземе...Ама, Юлия...

- Мамо!- преглътна Симеон.- Пътят е всичко, за да се чувства човек жив... Да страда и търси, да се лута и гради. От грешките да се поучава и да върви напред...Това искам, мамо- да опитам. Нищо, което е лесно не ме привлича.

Старата жена утихна. После се изкашля леко и отново поде:

- Пет години те нямаше, сине. С такова нетърпение те очаквах да се завърнеш от Варшава...А сега? Заради една чужденка ще ме оставиш отново сама.

- Мамо! - Усмихна се Симеон.- А навремето?... И баща ми е чужденец, лека му пръст. Ама...

Старицата трепна:

- Друго беше тогава. Студентска любов. Ей я, Полша- в Европа. Не е като да гониш Михаля на другия край на света.

Симеон хвана ръката ѝ и се усмихна:

- Добра работа ме очаква там, мамо. Всичко съм планирал. Заминавам с една туристическа група, а грижа за останалото ще има Юлия. Любов е това, мамо! Любов! Нали тя е онази, заради която човек се впуска в бездната на пътуването? 

- Правилно каза, синко...Бездната.- Въздъхна възрастната жена.

 Мистър Стив Джеферсън, когото всички наричаха Бащата за мнозина бе изключителен човек. Потомък на англичанин и ирландка този мъж бе изградил строителната си империя в африканската страна почти от нулата.

Стотици труженици работеха за просперитета на фирмата и семейството му, а той плащаше повече от добре и служителите му го боготворяха.

Юлия, рускинята, която от месеци бе превзела дните и съня на Симеон бе един от най- доверените му служители. 

Още щом стъпи на малкото летище в Габороне я зърна в тълпата. Открояваше се с високия си ръст и сламенорусите си коси, прилежно прибрани зад тила.

Приближи я, а тя му се усмихна и теменужените  ѝ очи заблестяха.

- Знам, че е лош руския ти, затова ще си говорим на английски.- Прошепна мимоходом в ухото му.

След минути таксито ги остави до грижливо поддържана сграда, недалеч от центъра на града.

- Добре дошъл в скромния ми дом, Симеон!- Усмихна му се, a ключалката на апартамента щракна някак тежко и тромаво. 

"Всъщност...Изобщо не е скромен."- Замисли се той, разглеждайки с любопитство огромното жилище на руската си приятелка, докато тя продължаваше да се бави в банята с извинението, че първо има нужда от освежаване.

 Златните миниатюрни статуи, оригиналните платна на съвременни художници, успешните репродукции и брилянтните полилеи, надвесени над перфектни африкански маски от сребро и позлата бяха само малка част от лукса в дома на рускинята.

- Първата седмица ще е за почивка!Стресна го загърнатата в хавлията си Юлия.

После леко го придърпа към себе си и потъна в прегръдката му.

  Първите няколко дни бяха трудни за Симеон. Не контактуваше с никой, освен с Юлия. Вярваше ѝ безрезервно за всичко и с нетърпение очакваше да започне работа. Още преди месеци го бе уверила, че с лекота може да му намери препитание като строителен инженер във фирмата на мистър Джеферсън. 

Една вечер се върна много разстроена.

- Не иска българи на работа, Симеон. Не иска. Казва, че има лоши спомени. 

- Не иска българи?- Оцъкли поглед срещу и.

- Да! Унгарци, поляци... Имал наблюдения. Но за българи и сърби не иска и да чуе.

Симеон стоеше в креслото по средата на огромния хол и недоумяваше. От къде знаеше мистър Джеферсън толкова много за българите в тази далечна африканска страна? За миг съмнението пролази в него...Ами, ако... Ох! Ако Юлия...

Въртеше между пръстите си личната си карта и мълчаливо кимаше с глава на всяка нейна дума.

Рускинята мина зад него и вторачи поглед в документа. После се присегна:

- Защо ме излъга? Та...Та тук...Последният ти адрес е във Варшава.

- Двойно гражданство имам.- Въздъхна той.- Само наполовина съм българин.

- И защо не си ми казал до сега?- изгледа го подозрително рускинята.

- Защо, защо?- Смънка Симеон. 

- А в България?...Там какво имаш? Нали от там ми писа, когато се запознахме?

Симеон подсмръкна и незнайно защо я излъга:

- Нищо нямам там. Нищо. Отидох само да се видя с малкото си далечни родственици.

- Ясно!- Кимна Юлия.

 После се сгуши в него и натисна дистанционното на телевизора:

- Какви новини! Отново инцидент в диамантена мина. Тук е ежедневие  загубата на човешки човек под земята.

- Виждаш ли края на реката, Симеон? Не стига погледа на човек да го съзре. Там, в пясъците на Калахари умира една от най- живителните реки на планетата. Умира Окаванго.

- Благодаря ти за идеята да ме доведеш до тук, скъпа...Да, умира, давайки по пътя си най ценното- живот.- Прошепна Симеон.

- Всъщност, исках да ти кажа нещо.- Трепна Юлия.

- ?

- Има работа за теб. Интересна е.

- Само не ме карай да убивам носорози.- Усмихна се Симеон.

- Не, няма.- Свойски му смигна рускинята.- Много трудно уредих всичко... Ще пътуваш, когато се наложи. През другото време ще помагаш на рейнджърите в резервата. Мистър Джеферсън има основна заслуга за новите ти занимания.

- Уморен ли си?

- След днешния ден- да. Първо пътуването до резервата....После цял ден рязохме храстите в покрайнините и....Вече месец- само това.

Юлия въздъхна.

- Утре ще почиваш, а вдругиден ще летиш до Мюнхен. На летището ще предадеш един пакет с документи и отново се връщаш през Йоханесбург.

- Какво?- подскочи Симеон.

- Какво, какво? Нали ти казах, че ще се наложи и да пътуваш?

- Слушай, Юлия!- Ядоса се Симеон.- Цял свят използва услугите на куриерски фирми, а аз ще пътувам до ...

- Мистър Джеферсън няма доверие на никой спедитор, когато се касае за бизнеса и фирмата му. Странен е. Много странен, скъпи. - Погали рамото му Юлия.

  За шест месеца Симеон пътува три пъти до Германия. Предаваше пакетите на лица, които винаги го очакваха и много добре го разпознаваха сред пътниците на летището.

След всяко пътуване се връщаше крайно изморен и винаги намираше начин да отиде до делтата на Окаванго. През сухия сезон гледката му навяваше тъга, но незнайно защо търсеше досег с реката, чийто води никога не достигаха океана.

После се прибираше при Юлия и заедно гледаха новините с плачещите лица на сираците и вдовиците...За някой, който завинаги бе останал под пясъците и свлачищата в диамантените мини.

За всяко свое пътуване до Европа Симеон  получаваше почти толкова, колкото вероятно би била двегодишната му заплата, ако бе избрал да остане в България. 

Понякога се замисляше за щедростта на мистър Джеферсън, имаше неясното чувство, че опасността витае около него и усещаше как цялото му същество беше нащрек...Като при следващото пътуване,

което според Юлия трябваше да е последно. 

" Имам нюх на пепелянка! " си каза още преди приземяването на самолета.

После за миг съзнанието му усети суматохата на летището, толкова добре прикрита, но витаеща навсякъде в пространството, че изпълваше цялото му същество. Не се огледа както обикновено  и никой не се запъти към него.

Нещо бе станало във времето, миг преди появяването му. Осъзна, че  минутите, за да напусне летището бяха единствения му спасителен избор.

Спокойно се отправи се към един от изходите. Толкова безразличен, колкото никога през живота си.

" Странно е как притиснат от опасността човешкият мозък е способен да генерира неподозирани сили за самосъхранение."

Качи се в първото такси изпречило се пред погледа му, седна на задната седалка и кимна на шофьора, който се оказа арабин.

От време на време му посочваше с жестове посоката, не знаейки къде точно  отива. Стискаше пакета на мистър Джеферсън и недоумяваше. Какво имаше вътре, дявол да го вземе?!

Измъкна телефона си и набра номера на Юлия.

" Абонат с такъв номер не съществува!"- парна съзнанието му гласът на оператора.

После за миг се поколеба и разкъса пратката. 

" Документи?!"...Господи, на коленете му лежаха светлини, които болшинството от жителите на планетата никога нямаше да видят през живота си. Безброй светлини, носещи блясъка на ония очи, които сумрачно умираха в мините на Ботсвана.

Усети как сърцето му лудо заблъска.  Погледна вяло през прозореца и една ярка реклама привлече погледа му.

" Последни места до Бреша." Спасителната Италия! 

Плати на шофьора и докато бързаше към туристическата агенция досами пътя, измъкна картата от телефона си. После го захвърли в близкия коша за отпадъци.

  Бе никой сред веселите лица на туристите в автобуса към Бреша. Нулев пътник, с прихлупена над очите си шапка. Мъж от една малка страна, попаднал в турболенцията на пътуването през живота, който нямаше как да не уважава. Свободен гражданин на света, търсещ признание и любов...Мушица в паяжините на алчните и богатите, имаща шанса да оцелее...

Душа в непознатото, която за два месеца  опита почти всичко от благостта и топлия дух на италианците.

Спеше в евтини хотели, не се срамуваше със седмици да бере мандарини в Калабрия и да се докосне до унижението, което носи платената женска любов.

Пясъци, пясъци! Всичко е пясъци! 

Само вечните реки носят живот. ...Защото са боголюбни. Много повече от блясъците, на които се кланя преходността на човеците.

Понякога се сещаше за Юлия.  Абонат без номер с една единствена идентичност- тази на лъжата и алчността. Юлия, която познаваше само любовта му и се бе възползвала от нея тъй, както пустинята взема от вечността на живота...Някъде там, сред диамантените пясъци на Ботсвана, където потъваха вечните води на Окаванго. Място, където животът много лесно може да изгуби правилната посока.

" Голям глупак съм! Безразсъден и наивен авантюрист."- Упрекваше се и страдаше. "Муле!"

  След две години...Дубровник.

- Господине, колко струва тази маска от Африка? Няма указана цена.- Усмихна се момичето.

- Скъпа е, госпожице. Колко можете да заплатите за нея? Безценна е, защото има уникална история.

- Нима?- Недоумяващо повдигна вежди клиентката.

 - Това единствено по рода си златно произведение на изкуството е украсявало дома на дама, любимка на един от благодетелите на Ботсвана... След като преди две години каналът за износ на диаманти бе унищожен, голяма част от имуществото на замесените в това деяние попадна на пазарите в Европа. Тази маска е част от него.

Клиентката кимна разбиращо, а мъжът се усмихна едва доловимо:

- Неведоми са пътищата за това, госпожице.

Един мъж бе влязал в магазина и неволно подслуша  разговора между продавача и клиентката му. После смъкна козирката на шапката си почти до очите и като хвърли бегъл поглед към витрините, напусна.

След  час се върна обратно.

- Лельо Пенке!- Почти влетя в двора Ралица, стискайки малкия кашон.

Щом двете седнаха под напъпилите пролетни асмалъци младата жена сниши тон и разгърна пратката:

- Виж какво получих днес.

 Старицата се вторачи и премигна учудено:

- Какво е това, Раличке? От къде е?

Момичето се огледа плахо и прошепна:

- Африканска маска...Харесах си я в един магазин, когато преди месеци ходих на екскурзия до Дубровник. Продавачът ми каза, че е много скъпа и...

- Ама, Раличке...- Кой ще ти изпрати подобно нещо? Име, адрес от където идва има ли?

Младата жена се усмихна:

- Има някакво неизвестно име на подател, от Швейцария...Но виж, виж...На дъното на пратката намерих това!- Пред очите на старицата увисна велуреното колие, което Ралица бе подарила за рождения ден на Симеон преди почти три години.

Сърцето на възрастната жена заблъска лудо. Усети как въздухът около нея се сгъстява от напрежение и едва чуто промълви:

- Знаех...Знаех, че един ден ще ми изпрати знак.

  В малката алпийска хижа бе спокойно и уютно. В края на сезона посетителите бяха малко и времето за почивка бе повече от пълноценно.

- Ще желаете ли друго?- изтръгна го от мислите гласът на сервитьора.

 Само още един чай.- Усмихна се Симеон.

Щом момчето му сервира стисна чашата и топлината на напитката изпълни дланите му. 

Отпусна се, загледан в снежните висини

 на Алпите и въздъхна.

Животът на всички върхове пада в реките!...Като Окаванго- в земите на бушмени и неподправена природа. Рай, безсилен да спре грабежите и издевателствата, но обречен на живот свише... Води на река, а сякаш сълзи!

Незнайно защо в този миг усети, че един труден период от живота му си е отишъл завинаги...Като сухия сезон при вечния Окаванго.

 Всъщност!- Кимна на себе си Симеон. Не ми пука за диамантите, които оставих в трезора на банката. В сълзите на ония, които умират заради алчността на другите са.  Заради тях сме длъжни да живеем и да се борим...В пътя, по който човек пътува към себе си, стъпка по стъпка... В нощите, в които будва, и в

 терзанията на душата по друмищата към мечтите са...Безценни, когато потъват като река в пустинята, за да се завърнат...Някой ден. При истинските извори на родното, за да пият  живителните сили на пътя. 

 Онзи, истинският, пишещ историята на всеки човешки живот, която не прилича на ничия друга.