- Сапунът е свършил! Защо никой не е заредил снощи? Една работа имате!

Крясъците на новия специализант огласяха коридорите на първия етаж и се извиваха чак до втория, където беше съблекалнята на сестрите. Те се разбързаха и затичаха наоколо, като че докторът дебнеше зад вратата.

В началото им се стори добър и внимателен хирург; учтив и възпитан. А сега на негово място се беше появил нагъл и маниакален тип, който се миеше по два пъти преди операция и постоянно хокаше персонала за бацилите, които вкарваха в операционната му и които всъщност бяха изцяло плод на въображението му.

Въпреки силната си ненавист, сестрите започнаха да се боят от него. За пациентите той беше достолепен страж на порядъка и дисциплината, а с толкова хора на своя страна, клеветите на сестрите по негов адрес губеха силата си. Така че те никога не спореха с него и винаги му се подчиняваха безусловно.

Сапун се намери и докторът не пропусна да ги сгълчи за забавянето. Останал сам в тоалетните, той започна да мие ръцете си, но още чувстваше как пулсираха слепоочията му. Беше вдигнал лека температура и се задъхваше като пред пристъп, но се държеше. Хладната вода и лимонения мирис му възвърнаха силите.

Операцията мина успешно. Както винаги.

Професорът поздрави новия специализант, но той прие всичко хладно и вяло и побърза да се върне при своя лимонен сапун. Меката пяна по покритите му с талк и вонящи на гума ръце го ободряваше. Той виждаше съвършенството във всяко мехурче. Представяше си огромен стъклен парник и редици саксии с лимонени дръвчета, като че пред него се разтваряше портал към друг свят.

В осем специализантът се прибра при жена си. Двамата живееха в тясно апартаментче с една стая и кухня, която бе по-малка дори от килера за дрехи. Веселата домакиня, някога също студент по медицина, сега дизайнер на дрехи, му се струваше все по-вдетинена и глупава отпреди. Посрещаше го с все същата усмивка на вратата и все същите думи, като че живееше с механизиран робот. Дори неговият компютър го поздравяваше при стартиране и това колко си приличаха, страшно го дразнеше.

Но вместо да го сподели, той въздъхна незабелязано, съблече си палтото и отиде до банята. Провери шкафчето под мивката и преброи флаконите с течен сапун дали някой не липсваше. Веднъж беше хванал жена си да подарява един на съседа. „Мръсно прасе“ – помисли си специализантът. Онзи до тях работеше като водопроводчик и не му трябваше скъп немски еликсир, който убиваше 70% от бактериите. „Така ти се пада“ – продължи докторът, но този път на себе си. Ако не беше хвалил този сапун на всеки срещнат, никой нямаше дори да си помисли да му го отнеме.

Разсъждавайки така, специализантът търкаше ръцете си грубо, разтриваше местата между пръстите си и се оглеждаше несъзнателно в огледалото. По едно време се сепна. Погледна към ръцете си. Между пяната се точеше алена струйка. Той се намръщи. Изми се и забеляза, че случайно се беше одраскал от вътрешната страна на средния пръст. „По дяволите!“ – изруга той гласно. На какво щеше да подпира скалпела сега? С халките беше различно, но дръжката на острието винаги го докосваше на това място и така успяваше да балансира.

Докторът отново проми ръката, сложи лепенка на мястото и отиде да вечеря. На следния ден намери лепенката в сифона на мивката. Беше станал  през нощта няколко пъти да измие китките и лактите си, защото винаги ги забравяше. Сложи нова лепенка и се остави жена му да намаже с крем дланите му. След четвърт час от крема нямаше и помен.

Само лимонен мирис.

- Държите ли стабилно, колега? – професорът гледаше към треперещата длан на специализанта си.

- Мисля, че не измих едно място – рече несигурно младежът и инструментът продължи да трепери в ръката му.

- Излезте, тогава.

Специализантът махна ръкавиците и маската си. Хвърли и хартиената престилка при тях. Завъртя се около мивките и започна да се мие. Разтриваше сапуна между пръстите си, но все му се струваше, че не беше успял да измие всичко, затова продължаваше да се сапунисва отново и отново, докато и тази лепенка не падна и раната му прокърви.

До дни ръцете на специализанта се напукаха и се покриха с рани. Болката беше така непосилна, че той вече не можеше да оперира. Раните му не можеха да се затворят, правеха твърда коричка от лимфа и гной, мъртви клетки и кръв, които той чоплеше и жулеше с телчето за чинии и опитваше безсилно да се изчисти от невидимата напаст.

- Сложи си тези ръкавици – предложи жена му една вечер, след като се върна от работа.

Той си стоеше вкъщи и не откъсваше очи от ръцете си, изучавайки ги в най-малка подробност, докато тя опитваше да разбере какво се бе случило с него. Подаде му ръкавиците, но той само ги стрелна гневно с очи и я нарече глупачка.

- Мисля, че трябва да идем на лекар.

- Аз съм лекар! – изригна той срещу нея. Изправи се като ужилен, бутна нарочно машината за кафе и се заключи в банята.

Останалата част от вечерта прекараха безмълвно и всеки легна с гръб в своята част на леглото. Но жената не можа да заспи. Очите ѝ светеха в тъмата, превъртайки в главата си всяка ужасна сцена от последните дни.

На сутринта тя отиде в болницата на мъжа си да се срещне с неговия професор.

- Случило ли се е нещо с него? Той не ми разказва за болницата и аз мислех, че всичко върви гладко. Той беше отличник на випуска и на предишната си работа все се оплакваше. Откакто постъпи тук обаче, стана друг – почти плачевно завърши тя.

Професорът, стар патриот и философ по душа, гледаше малко встрани от нея и попиваше всяка дума така, сякаш сам той я беше изрекъл.

- Той не ви ли каза? – дрезгавият глас проряза сърцето на съпругата като с нож.

- Да ми каже какво?

- В първия си ден му се падна много тежък случай. Някаква жена с близнаци за цезарово сечение. Получила сепсис по време на операцията. Аз бяха там пред цялото време. Проверих всичко и следях мъжа ви стриктно, но понякога се стават и такива неща. Когато той научи за това обаче, мисълта, че е оставил две деца без майка, го прекърши. Няколко дни наред го навещавах да се уверя, че е добре и той не даваше признаци, но… Хора сме. Ние също сме хора и също имаме семейства. Страдаме и ни боли толкова, колкото и всички останали. Но за разлика от тях, трудно пришиваме сами раните си. Навярно не ви е казал, защото се е боял, че няма да му влезете в положението. Има нужда от някой лекар да го подкрепи. Оставете това на мен.

Многословен в това, което иначе искаше малко думи, професорът разгърна пред специализанта проблема надълго и нашироко, завършвайки с: „Не можеш да предотвратиш това да се случи повторно.“

- Каква жена със сепсис? – рече след малко младият лекар.

Професорът повтори името ѝ, но той не си спомни.

- Аз просто харесвам лимони – отвърна специализантът и напусна стаята, оставяйки кървав отпечатък по дръжката.

Професорът подуши въздуха.

Миришеше на формалин.