- Дядо, Байрямът почна ли?- попита Ясемин развълнувано.

Синята басмена рокличка бе прилежно изгладена, всяка къдричка седеше като колосана на мястото си.

Двете тюлени кoрдели на главата ù изглеждаха като цъфнали божури.

Юзеир бъркаше с ръце триците за кокошките в дълбокия  алуминиев съд, който някога беше част от електрическа тенджера. Вече бе облякъл празничите си дрехи, но тъмносинята му престилка ги пазеше. Кокошките крякаха с все сила, сякаш спореха по много важен въпрос. Ясемин пъхна пръстчета между телените отвори на мрежата, която обграждаше курника.

 - Да, детенцето ми, започна - каза дядото, отваряйки малката дървена портичка на кокошарника.

Имаше различни на цвят кокошки, но една се отличаваше от всички други, бе черна, а краищата на перата ù бяха сиво-жълти. Ясемин бe вторачила поглед именно в нея и не можеше да реши дали е най-хубавата, или пък най-грозната. Беше различна...

 - Дядо, може ли аз да ги нахраня? - попита детето. - Днес е празник!

Дядото остави купата на земята и леко отвори вратичката, след което подаде триците на внучката си. 

Ясемин влезе при кокошките и изсипа триците по ламаринените улеи. Замириса на царевица, ето защо бяха вкусни техните яйчица, си помисли детето, бързайки да излезе от шумния кокошарник.

Черната кокошка седеше настрани и не ядеше.

 - Дядо, защо черната кокошка не яде, болна ли е ?

 - Не детето ми, сигурно предчувства, че днес ще се раздели с дружките си - отговори мъжът, оправяйки каскета си.

 - Къде ще ходи?! - учудено обърна глава към дядо си внучката.

 - Ами на празничната трапеза! - заяви дядото спокойно.

Ясемин подскочи на място и кoрделите ù се размърдаха в негодувание.

 - Не, дядо, не! Не можем да я изядем! Това е много жестоко и тъжно!

Юзеир разбра, че бе засегнал детето и шумно въздъхна, гледайки как внучката му навива показалец по ръба на роклята си, повдигайки я нервно нагоре.

 - Ела, дете! - каза дядото, хващайки момичето за ръка. Поведе я към другия край на курника, където черната кокошка ровеше с крака в пръста.

 - Според теб какво прави тази кокошка? - попита той, повдигайки едната си вежда.

 - Ами, играе си!

 - Сега виж как ще извади един червей от там и ще го изяде!

 - Дядо! - извика детето, погнусило се от тази мисъл.

 - Така е Ясемин, тя ще се нахрани с него! Според теб ако не яде, ще може ли да живее?

Ясемин бе обърнала гръб към телената мрежа и само с крайчеца на окото си следеше все още човката на кокошката.

 - Прав си... но...

Юзеир взе малката брадичка между дланитe си и поклати глава многозначително.

 - Ами ние, ако не ядем, ще можем ли да живеем? - поита мъжът.

 - Не! - кратко отвърна детето, сбръчкало вежди. - Но ние обичаме кокошките си, защо им причиняваме това?

 - Това е животът, дете, не можеш да го промениш... И ако кокошката можеше да мисли, сигурно щеше да ни прости - опита се да се усмихне дядото. - Хайде сега да видим готови ли са мекиците на баба ти.

Ясемин напълно се бе объркала, обръщайки глава към черната кокошка, се отдалечи от курника. Днес бе Байрям!

В кухнята масата бе подредена празнично. Баба Къймет бе извадила празничия порцеланов сервиз от свaтбата на дъщеря си. Миризмата на току-що изпържените мекици лъхна към носа на детето още с влизането вътре. Бабата наливаше горещото прясно мляко в чашите. Ясемин преброи набързо колко са на брой. Бяха 6! Защо ли?! Нима малката ù сестричка вече нямаше да пие с биберон, замисли се детето, присядайки към масата. Нямаха и гости.

Баба Къймет бе сложила розов божур на дясното си ухо, ризата ù на весели цветчета създаваше невероятна пъстрота около празничната трапеза.

 - Бабо, защо има 6 чаши на масата?

 - Днес е празник дете, някой, който отдавна не е идвал, може днес да дойде рано! - каза жената с ноти на надежда в гласа си.

Всички седнаха на масата, целунаха се ръцете на старите, рaздадоха се паричките на децата, а Ясемин грижливо сложи паричките в малкото си портомненце,  благодарейки. Малката ù сестричка, седнала в скута на майка им, любопитно оглеждаше всичко наоколо, това бе първият ù Байрям. Бялата ù памучна шапчица с къдрички бе украсена с красив синец,  малките ù черни очички блястяха като гроздови плодчета.

Бабата седна и закуската започна. Миризмата на прясното мляко предизвика апетита на Ясемин и тя наум си помисли колко щастливи са бебетата,  те винаги пиеха вкусно мляко!

Изведнъж се чу гласа на звънеца. Къймет стана от масата и се запъти към градината.

 - Ибрахим! - каза Юзеир, ставайки развълнувано от масата.

 - Дядо, кой дойде? - попита Ясемин, повдигайки се от стола.Очите ù виждаха само цветната алея в градината, където бяха разцъфтели божурите в бяло, розово и червено. Изглеждаха като огромни празнични бонбони! Портичката се отвори и детето видя чичо си Ибрахим. Той толкова много приличаше на дядо ù, като двете кoрдели на главата ù, бяха братя. Не много високата фигура на чичото се застоя пред кухненската врата и както винаги се изкашля, преди да влезе вътре.

Юзеир го посрешна с топла прегръдка, Ибрахим целуна ръката на по-големия си брат, след което двамата дълго потупваха с ръце гърбовете си.

 - Да бъде благословен Байрямът ви, бате! Прости ми! - каза чичото, навел глава върху рамото на брат си.

 - Да бъде честит и за теб, братко! Аз не ти се сърдя! Заповядай на софрата...

 - Аз не съм сам, бате, Фикрие е тук и децата...

Къймет погледна мъжа си и се затича към градината. Днес бе празник, не биваше никoй да остава вън! Всички сърдити щяха да се сдобрят днес! Фикрие влезе от портата с голяма тепсия в ръце, покрита с кърпа, и Ясемин веднага разбра какво има там, това бяха любимите ù вкусни милинки! Баба Къймет откъсна едно малко божуpче и го закачи на ухото на етърва си, ето че и те бяха станали сестри в този празничен ден! Божурите изобщо не се сърдеха, че ги  късат, а напротив - бяха радостни, че присъстват на празничната маса.

Ясемин разбра, че празниците сa щастливи, когато са споделени! Малката ù сестричка, сякаш прочела мислите ù, се усмихна. Момичето стана от стола си и прегърна сестричето си.

 - Ние с теб никога няма да се скараме, нали, бебче?! - обсипвайки c целувки бузите на бебето, Ясемин чувстваше как празникът се превръща във вълшебен!

Всички разговаряха по между си, Фикрие разчупваше топлите милинки, баба ù сипваше мляко в сложените допълнително порцеланови чаши, говореха си за всичко, което не бяха си казали през месеците, в които бяха сърдити...