До следващия празник

                            До следващия празник

                                                                     

          Пролетното слънце спусна палещите си лъчи и затопли изстиналата земя. Веселите песни на птиците от ранни зори огласяха притихналите  улици.  Природата се съживяваше  за нов живот.  Наближаваше голям празник, най-светлият за християните – Великден.

      Този ден Калина се събуди много рано с някакво тягосно предчуствие. Не спа добре, сънят й бе  накъсан, неспокоен. Приготовленията за празника  бяха  отнели и последните й сили. Болка и умора пареха цялото й тяло. Не обичаше  да се излежава в топлата постеля, затова стана, отвори прозореца  и леко потръпна, когато усети приятния полъх на свежия ветрец и галещите лъчи на слънцето. Ведрото утро повиши настроението й. От дни сърцето й тръпнеше в напрегнато очакване и само часове я деляха от предстоящата среща.

       Като хубав сън бе отминала младостта й. С обич и грижи  бяха изпълнени дните й, но и болката не я пропусна. В началото на демократичните промени от неизлечима болест почина съпругът й. С много лишения и труд, успя да отгледа и възпита малката си дъщеричка Ивана. Силна болка сви сърцето й  при спомена за абитуриентския бал на Ивана. Нямаше пари да изпрати единственото и най-скъпо чедо! Намериха се добри хора! Хвала им!

    Ивана сега работеше като компютърен специалист в преуспяваща фирма, далеч от родния си град. Преди дни се обади по телефона, че ще си дойде за празниците. Не се бяха виждали от година, само по телефона се чуваха.    

   Телефонен звън  я накара да изтръпне. Беше Ивана. Служебни дела налагали да остане във фирмата, но... при първа възможност ще си дойде, за да се видят. Усети, че не й достига въздух. Не можеше дори да заплаче.   Силен гръм проехтя в тишината и я извади от обхваналото я вцепенение. Погледна към безлюдната улица. Тъмни облаци бяха покрили небето. Заваля пороен дъжд. Едрите струйки, които се стичаха по прозореца, сякаш искаха да отмият мъката, събрана в майчината душа. Калина се сви, стана й студено, но нямаше упрек в погледа й.  Може би наистина се налага...  В  очите й едва забележимо просветна искрица надежда.  

         Надежда до следващия празник!

                                                                                    Пенка Обновенска, гр. Плевен