Добрият вампир
Беше полунощ. Любимото му време. Умираше от глад и тъкмо смяташе да излети през прозореца за по-набързо, когато на вратата се звънна. На лицето му се изписа изненада. За първи път от трийсет години чуваше този пищящ звук. Отвори със скоростта на вятъра, а пред прага стоеше съседката от отсрещната къща.
- Трябва да поговорим. Ще бъда кратка. – каза тя и влезе без покана.
Като я видя за миг апетитът му изчезна. Не обичаше жените, особено прецъфтели и мрънкащи лелки. Тази вонеше на някаква манджа с лук. Трудно прикри гримасата си.
- Знам какъв си. Искам да ме превърнеш във вампир. Имам семейни проблеми, но ти ще ми помогнеш. Изглеждаш ми добродушен. – започна направо.
Явно не беше по увъртанията. Той не се учуди, че се е досетила. Знаеше, че е най-голямата клюкарка в квартала. Побърза да я отреже:
- Не мога. Аз съм гей.
- Е и? Мен това не ме засяга. – отвърна му троснато тя.
- Не хапя жени, а само мъже. Не харесвам кръвта ви и всичко останало. – продължи той намусен. Чувството му за глад се завръщаше, а раздразнението също.
Тя се замисли. Можеше да се закълне, че чуваше как мозъка й скрибуца от усилие.
- Някакви предпочитания към мъжете като външен вид, възраст, интелект имаш ли?
- Обичам пияниците. Тяхната кръв ухае прекрасно. За съжаление трудно ги откривам. С този локдаун вече всички се наливат в къщи.
Тя се подсмихна лукаво, отвори вратата и си тръгна.
Той въздъхна облекчено. Жените наистина бяха изнервящи, а клюкарките най-много. Не се притесняваше, че ще се раздрънка. Щяха да я сметнат за луда.
На другия ден рано сутринта звънецът му отново пропищя на умряло. Зарече се да го счупи.
Всичко се повтори с тази разлика, че съседката не беше сама.
- Това е съпругът ми. Той е най-големият лентяй и пияница в квартала. Много ще си допаднете.
Пълният мъж до нея я изгледа обидено. Явно представянето не му хареса, но по мътния поглед и липсата на равновесие си личеше, че не е лъжа.
- Страхотно! Точно от такъв приятел имам нужда. Заповядай, бъди мой гост! – ухили се мило вампирът. По навик се облиза.
Жената се подсмихна доволна.
- Може да не ми го връщаш. Няма да ми липсва. – прошепна намигайки заговорнически.
Вампирът се почувства леко използван, но мисълта да има кръвен роб го направи разговорлив.
- А защо не се разведете?
- Ти, луд ли си? Какво ще си помислят хората? По-добре да съм вдовица. – възмути се тя.
И си тръгна леко раздразнена.
След известно време желанието й се сбъдна. Вампирът наистина беше добър.
© Катя Иванова All rights reserved.
