Другият живот на Виктория

Два часа след пладне се изви вятър. Неочаквано въздухът стана тежък и мазен, небето зацапа синьото си и легна като капак над града. Вихрушката разнасяше по тротоарите пластмасови чаши, лъскави бонбонени опаковки и ланшни листа. По оглозгания от вятъра площад две кучета душеха паветата с почти набожно преклонение. Дърветата настървено блъскаха клони в жици и покриви, брулейки априлските си зелени карфички. Лениви бременни котки дебнеха край количките с хамбургери трохите от ученическите обеди. Навремени бесните пристъпи на вятъра докарваха на площада някоя омазнена хартийка и кучетата хукваха след нея. Угрижени сервитьори събираха отломки от маси и столове, кафенетата зееха празни и миришеха на изоставено. Влачеше се петнадесетия час от деня.

В един такъв пропилян следобед в леглото си угасваше Мама Леоне. Кръщелното й име беше Виктория, но градчето познаваше меките й бели ръце, щедрото сърце на съкрушен човек и я наричаше по своему.

Половин век след раждането й светът нехаеше за нея и пропиления й живот – толкова, че не й оставаше нищо друго, освен да духне накъсялата свещица. Под старинното име, ухаещо на кралски рокли и нафталин, върху сиромашката хартия на некролога й щяха да изпишат с едри букви “Мама Леоне”. В прокълнато място като нашето градче, с такава привилегия се ползваха само бедняците – нагласени за пръв път в нови дрехи, тях ги спускаха в празната яма пред очите на равнодушни чиновници. Така щеше да си иде и Виктория – понесла към другия свят събраните си в безплатния ковчег богатства. За последен път градът беше я видял да прекосява с достойнство площада в деня на пълнолетието си. Единствената й дръзка постъпка – бягството от бащиния дом, щеше да я стопля винаги, когато ридаеше сама в студеното си легло. Тогава нищетата кацна на заоблените й рамене и така й прилегна, че не помислиха да се разделят. Споделяха привързаността си единствено с котките, с техните умилкващи се душици.

Първите спомени от детството й бяха свързани с огледалото. Беше грозно дете – бузесто, смръщено и уплашено. Невръстно момиче още, тя трябваше да понася лудостта на баща си, който я биеше с педантичността на звероукротител. Осемгодишна, разбра, че е бреме за своите и реши, че я мразят. От десетата й година всеки удар с желязната пръчка, с която затискаха пътеката в коридора, я отдалечаваше на светлинни години от кискащия се пубертет и звънливото моминство. В седми клас съученичките й ходеха на първите си срещи, а Виктория още очакваше белезите за принадлежност към женския свят. На шестнадесет години изглеждаше като леля на оперените си приятелки, които я влачеха навсякъде след себе си, съзнавайки, че за никого не е опасна. Стана безплатна приносителка на писма, пазачка на палта и чанти, докато другите вилнееха по дансингите или се целуваха в тъмното. Така видя всичките си дружки от училището да потеглят към унилия свят на омъжените – присъства на унизителните им сватби с издути кореми, разхождаше бебетата им в колички, съпровождаше ги на поредния аборт. После стана изповедник на първите им изневери и слушаше ли, слушаше ситите им шушукания, набедена за всеки нов подарък, който получаваха от любовниците си.

Остана девствена до двадесет и петата си година. Красивият колега, в който се влюби, ръфаше настървено жертвоприношението й, горд, че тази полужена-полудете отключваше сърцето и леглото си само за него. Обладаваше я със задоволството на звяр, завоювал най-вкусното парче месо. Неопитна и плаха, Виктория научи от него неща, заради които и се червила, ако имаше съпруг, на когото да ги покаже. Но съпруг не се появи, а тя реши, че не желае това, за което приплакваше, изпращайки го до вратата – желаеше него, дома му, децата му, желаеше всичко, което няма да бъде нейно. И стана още по-страхлива. Най-много се боеше да мине по улиците в четири часа след пладне, когато хората се прибираха от работа. Струваше й се, че оглеждат само нея. Съскащите поли на жените сякаш процеждаха през зъби: “Мръсница!” Зазяпваше се в някоя витрина, а там колбите с наливни парфюми се почесваха по тлъстите кореми, намигайки й по мъжки: “Свои хора сме, не се стеснявай!” Свиваше в някоя уличка край реката и въздъхваше облекчено, но листата на лютичето я шибаха в лицето с острия си шепот: “Викто-ри-я! Знаеш ли, че той я бие заради теб” “Крадла! – деряха се жабоците. – Крадла на чужди мъже и на чужди бащи”. “Пр-р-елюбодейка!” – обаждаше се в ниското дърдавецът и тя хукваше към влажната си стаичка, да се спаси от гласовете.

Така свърши единият й живот – причервеното бягане по улиците изведнъж секна. Той си беше намерил ново момиче, в което да се блъскат очи и гласове и Виктория притихна. Струваше й се, че се е смалила, а плътта й на самотна жена стана мека, мека като лебедов пух. Една сутрин прекоси уличката, влезе в бакалницата и спокойно си поиска хляб и захар. Плати и си излезе непоклатима, метейки паважа с черната си рокля на монахиня. Очите й бяха обърнати навътре, като на човек, който се моли често и в самота.

От любовта бяха й останали само спомените.

Другата половина от живота й започна от другия бряг на реката на срама. Давайки щедро пари назаем, за които знаеше, че няма да й бъдат върнати, Виктория получи първия и последен в живота си подарък от мъж. В края на осемдесетте години бе крила в мазето си международния паспорт на единствения в градчето цигулар. Даде му последните си пари – за из път, като вярваше, че повече няма да го види. След седем години той се върна, озарен от сиянието на признатия талант и й подари малък домашен иконостас. Завари я тронясана с новото си име – Мама Леоне. Толкова сълзи и сополи беше бърсала, толкова пъти бе подслонявала бити съпруги, излъгани моми и разлигавени интелектуалци, че за пръв път в живота си сметна, че го е заслужила. Беше станала много набожна и Мама Леоне й се струваше почти толкова свято, колкото Майка Тереза.

Разбра, че ще умре в самота, някъде около полунощ. Дишането й ставаше все по-повърхностно и хриптящо сухо, сърцето бясно блъскаше в гърлото, лявата й рака се вцепени до мишницата. Господи, поне едно дете да бях родила, че да има кой да ми затвори очите, терзаеше се тя, изплувайки от черните пелени в мозъка си! Искаше й се край смъртния й одър да бди свещеник, както бе чела в книгите, но наоколо й кръжаха само спомените за прегръдките на Единствения.

Изведнъж престана да се моли и се вцепени. Тогава изтерзаната Викторина душа се отдели от плачещото тяло. Архангелите я грабнаха и закръжиха заедно с нея над хладните покриви. Вихрушката я помете от там и я блъсна в попукания асфалт. Душата се отърси и литна пак, защото такава беше орисията й – да стигне до царството Божие. Мина коприваците в неокопаните дворове, притича край залостените врати на големите къщи, помилва небесно прозорците на самотниците и спря край шосето да си почине. Сънените букаци я пропуснаха шепнешком през оределия си кордон и тя летеше все по-нагоре и по-нагоре, към измитите сиви облачета, където вече я чакаха.

Като нямаше кой да го оплаче, прогнилото тяло въздъхна за последен път и скри в дълбините всичките си невидими богатства: разплаканото детство и тъжните ученически престилки, неродените бебета, превърнати в кървава пихтиеста маса от ръцете на докторите; сините мечти за къщичка с градинка, всичките неизцелувани целувки и недоизречени молитви; православните братства, профсъюзните събрания, гладните стачки, празния президентски стол, напъните за национално съгласие; поруганите гробове и съборени паметници, вонящите старчески домове и просещите деца по подлезите, шенгенските визи и мъртвородената демокрация; търговията с бели робини и транспортните коридори... Остави ги за изпълват пукнатините в много неблагодарни сърца, които щяха да водят поклонници на гроба й, защото в близките няколко века нямаше кой да я замени.