Дунавски лебеди
Стой до сестра ти, помагай на сестра ти, как е сестра ти - изреченията, белязали детството ми. Не бях дете аз, гледач бях - чудете се после защо бягам.
Само това чувах – “ти си добре, нея да пазиш, тя сама няма да се оправи“. Задължения, отговорности, от шестгодишна съм ви длъжна.
Аз ли съм виновна, че така се роди?! Вие сте искали трето дете, заради вашия кеф сте го искали, не заради другите.
“Брат ти не може, момче е, момче не гледа, вие сте си сестри, ще си помагате“- това все повтаряше тате. Един път не се зарадва на мой успех тате!
Мълчеше, като пън мълчеше, когато взимах медали, когато ме издирваха от София, защото печелех конкурси, за да не засегнеш сестра ми – мълчеше.
Да не се почувства зле, да не й се напомня, че не е като другите, че тя не може.
Цял живот тате – нея лъжеш, мене мачкаш. Това правеше - без да искаш, но го правеше.
И какво толкова имаше да й кажеш – някои неща не може - това е. Защо беше тоя зор да я помпаш като балон. Виж какво излезе – чудовище!
Разбирам те и теб - избор имал ли си?!
Ядосвам се като се сетя, после се връщам, мисля - представям какво ти е било.
Сам, като кукувица, сам - мъж с три деца. Това какво е, къде го има - никъде!?
Кое по-напред - пари ли да правиш, деца ли да възпитаваш?!
Тежко е било, много е било тежко, мъж си ти, голям мъж си, един път не е оплака. Стисна зъби, млъкна - теглеше като вол.
Изтрила съм спомена за онзи ден, но понякога ме връхлитат моменти, въпреки че бях дете. Откъслечно помня – баба извика силно, такъв крясък не бях чувала. Дядо скокна и после минути нищо - тишина, тогава ти слезе.
Беше се обесила, за капак на всичко се беше обесила мръсницата!
След всичко, след цялата мизерия, която ни направи, се обесила.
Малко ли ни изложи в града, малко ли ни се смяха, че и това?!
Целият Лом ни сочеше – “ей това са децата на оная дето я оправя целия град, дето е все пияна“.
Таня, психоложката, все това ми казва – “прости й, иначе няма да се помириш със себе си, няма да намериш покой. Разбери я, всеки има моменти на слабост, има депресии, хората са по-слаби отколкото ни се иска“.
Не прощавам! Майка ли е това, при три деца, че и едното болно - да се обесиш!?
Зле била, в депресия била…
Нямаш право на депресия, ти си майка - ще се стегнеш!
Не прощавам!
Защо нямаше депресии навремето, а!? Бабите ни дали са били в депресии, по десет деца са отглеждали. Търпи, тегли и това е - не се щади. Жената е за това, да работи, роди ли - друга работа няма.
Ама не и нашата майка. Все слаба, все крехка, все за нея да мислим.
Ни ми е мъчно, ни я мисля, и на гроба й даже не ходя – не заслужава!
На баща ми лесно му е било, да не е легнал в депресия, като се роди сестра ми. Да не е тръгнал да пие и да ходи по жени?!
Бягала била, “бягство било от реалността“ - ми вика психоложката.
Ще ти избягам аз!
Избяга да, така избяга, че на мен сега е цялата къща.
От бебе бе, от бебе съм го отгледала това - ни благодарност, ни нищо. Една злоба само, една омраза и завист - друго не усещам.
Всеки успех крия, всяка покупка не съобщавам, да не ми завиди, да не й стане зле.
И хем се дразня, че се съобразявам, хем за всяка дреболия мисля да не забележи.
Ами, като ми е набит гигантски дълг, така ще е. Сама се спирам и се псувам после - мразя се, мразя й нея.
В последния момент се отказах, а можех, можех да замина, ама нея няма на кой, тя сама не може, затова съм тук.
Той ме чакаше – щеше още да ме чака. Бях при него – не посмях да замина – и срам, и страх.
Родителите му лекари, едно семейство възпитано – не смеех да мръдна.
Как да им разкажа на тия хора, че майка ми се е обесила, че съм асистент на незрящата ми сестра до живот. Че живеем в къща, подгизнала от влага, че оцеляваме с петстотин лева цяло семейство.
Сложили ме на масата – усмихват се – аз вдървена цялата, чак устата ми се парализира в края – не смея да шукна.
А, той, влюбен – рядко добро момче. Не съм за там аз – не става – да си намери от неговата черга.
И какво – ще им ида в къщата със се сестра ми?! На втория ден съм вън.
Бяха го довели на купон тук – в Лом – любов от пръв поглед. Никой не ме е гледал така – никога. Не отлепяше поглед, повтаряше ми мимиките като хипнотизиран.
Писа, звъня – колко чат изчатихме. Мислих, смятах – не става.
Един път да усетя признателност – мамка ти! Неблагодарно същество, нахално и себично.
Защо, бе, тате!? Защо я напомпа така, че е най-великата – не й направи услуга.
Сега е нетърпима, а можеше да има нормален живот. Човек е, нормален, какво като има недъг. Защо 20 години и внушава, че е специална, извънредна, уникална – защо бяха тия лъжи!?
Тя си и е най-нормално момиче – ни повече, ни по-малко. И, ако, не беше така възпитана – да се държи с другите като с роби – онова момче можеше и да остане и да се оженят. И той си имаше сериозни проблеми с очите, беше я приел.
Ама да слушаш по цял ден колко е велика – не става, омръзна му и на него. Женският Андреа Бочели гледаме, щом не вижда, значи е най-великата певица на света. Е – не е задължително, никак даже!
Смешно е, но тя дори не е музикална, но никога никой не й го каза. А, на мен, всички казваха всичко, без пощада – не ставаш!
Това е, има ли болно дете в едно семейство, взима цялото внимание – другите кучета ги яли!
Какъв ли живот бих имала, ако не ми бяха тия ангажименти. Всеки ден – води, взимай, връщай, чети, подавай.
На мой гръб и образование завърши – всичките лекции съм чела. Всяка сесия съм преживяла с нея.
Сега е велика, ама без мен не може да мръдне никъде. Ама и аз не мога да мръдна без нея. Скачени сме, сякаш не породени, а сиамски близначки сме.
Изобщо не мога да мръдна – това е – тук ще си умра в Лом. Даже нямам работа – личен асистент – това е.
Намерих й жена, беше готова леля Стефка – не – нашата не иска чужди хора – принцесата иска аз да я обслужвам! Доверие нямала, неприятни й били.
И ти, тате, я слушаш, угаждаш, а на мен набиваш вина. Аз съм все лоша, откакто съм се родила съм лоша и безотговорна.
Винаги съм се питала – как е възможно да се родиш лош? Първите ми спомени на три години - оформен лош човек. Помня само това – лоша съм!
Оставила съм я сама, паднала е заради мен. Изгорила се е, защото съм оставила котлона. На седем вече бях завършен жесток и безотговорен индивид. И от тогава изкупвам вина.
Лоша – като майка си лоша, за себе си само мисли – това говорехте - ти, брат ми, баба…
Връщам се – малко помня майка ни, но и тя така – все виновна. За всичко виновна! Роднините говореха – крала е като бременна, затова е станало така със сестра ми. Тежка карма заради грехове имала – това се говори в града.
Малко помня – само как плачеше, защо плачеше така тая жена, извиваше като оплаквачка?!
Една дребна беше, костелива, леко ми жълтееше винаги. Като захлупеше длани – с часове рев. После започна да бяга вечер – ходеше някъде.
Какво ли не разказват хората – проституирала, пиела, даже на бой налитала.
Стряскам се, но понякога я разбирам. Какво да не пиеш – това живот ли е било.
Тя е от едно село наблизо. Много бедно село. Баба й я отглежда. Запознава се с баща ми – омъжва се, навярно, за да избяга.
Идва без нищо – чорапи няма даже. Баба все това разказва – каква голтачка я взели. Пази й още сакчето, с което дошла. Имала две книги, панталон, яке и едни обувки скъсани – баба така разказва.
И като ражда сестра ми вече – всички я намразват. Защото се вярва, че майката е виновна за дете с недъг.
От там я почват вече всички – така си го представям. Сигурно така са я обвинявали, като мен сега.
То, ако е така, какво да не пиеш, какво да не бягаш, пък бъди лош щом така искат!
То, ако е така, ми е ясна работата – то, ако е така, мога и да й простя даже!
Права е май психоложката – сигурно ще се почувствам по-добре, ако й простя! Трябва да го оправя този проблем със себе си проблем - спъва ме, вреди ми. Ще го кажа, ей сега ще го кажа – първо наум, пък после гласно. Готова съм, момент само, ето…
Прощавам ти, мамо!
© Зоя Христова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Сложил си младежка снимка, избирам второто
-
Момко, на друго място ти е проблемът, ама не мога да ти помогна
-
Променя се и творчеството - нищо лошо няма - за мен е развитие, не регрес. Всяко пречупване по презумция е просто една субективна реакция на събития и обстоятелства - няма неличен разказ. И, ако разказвачът е нещастен и депресиран разказът е с пресилено мрачни краски. Накарай 10 човека да разкажат една история и ще имаш 10
-
Наде, нека си пише момчето, явно скучае - лошо нещо е самотата
-
Аз пак да кажа: Ивайло, спри се! И още десет пъти да си натрапиш мнението, по-меродавно няма да стане.
-
Изповед на огорчен човек в криза, неговата версия на реалността - не говорим за реалност, а за пречупване.
-
Много благодаря Стойчо, то в случая май е по-скоро неизбежност, семейна участ
-
Саможертвата...
И все пак животът е достатъчно осмислен:прошката е за този, който може да прости.
Зоя,рядко ми допада подобна трагична изповед, борба с болката и съдба.
Много ми допада този емоционален заряд на неосъществените копнежи!
Специални поздрави! -
Ха, ха - мерси Иринакис, да, и аз често ги чувствам отвратителни, чак после се чудя как такава гадост изписах, но ме привличат
-
Няма компромис при теб. Или влизаш в чуждата кожа, или не пишеш. Затова ти се получава винаги. В такива случаи винаги си казвам: отвратителна история, написана брилянтно.
-
Ина Калина, мерси, и това хич не е малко
-
Този стил на писане си е твоя запазена марка. На един дъх, без много компромиси, "хвърляш" читателя да се оправя, не му даваш много думата, но пък си му дал толкова много да се изправи пред собствения си мир..хм. Най-много не разбирам теми свързани с "вина" и "прошка", защото прошката е нещо, което ти самият трябва да направиш със себе си. А "вината" е параван, извинение да продължиш да носиш два товара дето сам си качил на гърба си. Ааа, има и такива дето качваш и на чужди гърбове, ама то пък от гърба си зависи.. Ако гледаш отпред- виждаш очи, ако гледаш отзад- виждаш гръб. Масата- една, ама от всеки стол различно се вижда ябълката, даже някои ще кажат, че е квадратна. Браво! Аз обичам да те чета, но засега не си ме предизвикала
, само се наслаждавам... ! -
Хареса ми! Колко различни и сложни могат да бъдат човешките съдби... Тъжно е...
-
Аз така, намирам си ги, съпреживявам и тогава ги изписвам - първо си харесвам образ
-
Това носи и болка, Зоя, да си в кожата и душата на героите. Носи и радост, когато се получи хубав разказ. После трябва да забравиш героите и разказа, а ако дойде друг разказ - магията започва отново. Поне при мен е така. Приятно впечатление прави, че не приемаш като обида различното мнение, нещо, което на българските автори трудно им се удава. Но пък всички се учим. 👍
-
Мерси, Петър, написала съм го, защото ми е интересно да видя какво е да си там, в тая кожа
-
Права си, Зоя, качването тук е добър тест. Относно разказа: не ми хареса езика, и като цяло не ми хареса разказът. Според мен не си се дистанцирала достатъчно от героинята си. Другото е силата на внушението: не оставяш много пространство на читателя, героинята направо изгаря от желание да разкаже всичко в безкрайния си монолог. Възможно е това да е стил на разказване, но не е моят, а и не мога да разбера защо си го написала този разказ. Поздрави!
-
Поздравления, Зойче!
И при две здрави деца се случва подобна ситуация: детството на голямото се погребва за да гледа по-малкото, а камо ли в такива ситуации. Цяла къща да се крепи на крехките рамене на едно дете, защото някой бил болен, другият недоволен...
И това крехко дете един ден пораства и открива, че не е живяло свой живот, живяло е само заради другите. -
Много истински и хубав разказ. Понякога родителите забравят, че щом имат деца трябва да спрат да бъдат егоисти и да прехвърлят отговорностите си на тях. Поздравления!
-
Зойче, много правдив, човешки разказ си написала. Това, което описваш съм го виждала с очите си, че и по-лошо. Безжичен е прав. Стискам ти ръката, Зойче! П.П. Ивайло, спри се, човече!
-
Страхотно.
-
Човешко и по човешки покъртително.
-
Покъртително!
Споделям мнението на Дон Бъч и те поздравявам.
Зойче!👍 -
Е, ясно е, че е с много променени неща и не е едно към едно, винаги се полза нещо автентично, друго не. При мен никога. Реалиите не са същите, само фабула и характер донякъде. Няма такова семейство в Лом, ако за това иде реч
-
Бъч, благодаря! Ей, колко хубаво би било да споделиш историята, аз такива събирам
-
Първокласна работа, браво! Хубаво е по-често да четем тук такива задълбочени произведения, наситени с психологизъм и познаване на реалния живот. За жалост преживях лично почти всичко от описаното, тъй че мога да свидетелствам "от първа ръка" за достоверността на разказа. В тези ситуации мъжете сякаш имаме склонността да се затваряме дори още повече в себе си и да таим емоциите си. Гневът, укорът и постоянното вглеждане в миналото могат да бъдат опустошителни и битката с тях е много тежка. И след толкова години още ми е трудно да определя можах ли да простя докрай. И изобщо нужна ли е прошка, ако е липсвала вина?
Понякога просто не ни е дадено да избираме. Несгодите ни правят по-силни, устойчиви. Самата истина е. Но не съм убеден, че ни правят по-добри. Поздрави! -
Покъртителна изповед! За съжаление, не са редки подобни случаи.
-
Мерси безжичен, тъкмо ще ги коригирам за книгата граматическите
-
Разказът ми хареса. Темата и нейното представяне също. Решението да се публикува, въпреки че "умните и красивите" (кавичките не са случайни) и "политкоректните" (кавичките, ама съвсем не са случайни), и аполегетитете на "различността" (и пак кавичките не са случайни), могат да ревнат в хор против (те и магаретата могат само да реват), много ми хареса. Не е важно какво мислят другите (и затова можеш да не обърнеш внимание на това писание), важно е какво мислиш ти. И ако досега искрено те похвалих, сега искрено ще критикувам.недостатъци в разказа. Определено има.проблем с падежите на някои местоимения: Не е "стой до сестра ти", а "стой до сестра си". Същото е и втората фраза на въвеждащото изречение. Кратката форма на притежателно местоимение за женски род не е "й", а ударено "и". Може просто да се копира, ако не се пише и публикува от някои телефони.
-
Благодарности на всички за прочита и обратната връзка. Тук публикувам имено защото получавам много аналитични и смислени коментари. Много е приятно. Тази история ми я сподели едно Дунавско момиче, докато я писах не успях да обвиня никой в пъзела - всеки имаше мотив за поведението си, но си мислех, че продължаваме да робуваме на някакви унаследени предразсъдъци. Това е най-сложният ми и деликате разказ, чак се колебаех дали да го пиша, защото донякъде насочва вниманието и към хората с физицески трудности не откъм положителната страна, както сме свикнали да пропагандираме необходимото поведение. Реалността обаче е по-сурова, а всекидневнието е лишено от всякаква героична романтика
-
Разказът е с много въпроси и различни съдби. И всеки трябва поотделно да достигне до заветната дума прости!
-
За всяко човешко поведение си има причина. Никой не знае, какво се случва и какво се крие в дълбините на човешката душа.
Много ми хареса! -
Добър тъжен разказ...изповед на едно обикновенно момиче за нещата от живота понякога...Винаги се стараем да бъдем добри, принасяйки в жертва себе си....
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Едно е да подкрепяш такъв човек, съвсем друго да го идеализираш. Реално и с децата без недъзи е така, но тук проблемът ескалира и се отразявам пагубно именно на носещият бремето на отговорността. А да искаш такава отговорност от дете, за мен винаги е било нередно!