На всеки се случва. Предполагам. Идва понякога един такъв момент, в който ми се иска да подредя живота си. Да го събера. Като се огледам, виждам толкова много разпилени частици. Парчета живот. Разхвърляни в годините. Възможно ли е да бъдат степенувани, номерирани, картотекирани? Едва ли. Но понякога ми се иска. Ето, тук намирам усмивките си. Толкова различни и толкова пъстро щастливи. Усмивката, когато получавам така желаната китара от мнителните ми родители. Не че не биха ми взели всичко, което искам, но разполагайки с ограничен семеен бюджет, им е трудно да преценят дали не задоволяват само временен каприз. Няма да ги разочаровам! Тази усмивка наистина си струва. Това пък е усмивката, родена от известието, че съм приет за студент. Една такава, възторжена, невярваща. Намирам и една смутена усмивка. Да, тя е в ритуалната зала. Сключвам брак. За първи път. О-о, а каква гордост струи пък от тази! Това е незабравимата усмивка от вестта, че имам син. Направо е победоносна! Е, има и такива, ...