Два несподелени копнежа и един живот

Приятел, който бе в чужбина ме помоли да отида на вилата му и да ремонтирам два, три улука. Подлизвали били под основите. Покекнат на върха на една алуминиева стълба от високото виждах, как съм съвсем сам в целия тараф. Пък понеже аз си нямам вила, случвало ми се е от време на време си копнея за такава. Че така докато завинтвах разхлабените скоби непосредствено до комина на покрива си мислех: „Какво ли всъщност носят на хората копнежите по невъзможните за сбъдване неща? Или пък онези другите дето са несподелените между две сърца? А и защо ли изобщо такъв тип трепети заемат място в главите ни?” Не разбрах и може би и няма и да разбера какво точно се случи с мен там къде на близо четири метра височина. Но в следващия миг разбирам че съм се озовал на земята при това в неприятната компания на спираща дъха ми болка в гърдите. Знаех, че в делничният ден наоколо във вилната зона няма никой. Трудно ми бе да дишам, камо ли да имам сили да извикам. Но пък иначе в промеждутъците на неистовите болки, които ме пробождаха си помислих:

„На ти теб сега драги мой - мисли за копнежи”

После съм изгубил съзнание. Свестявам се по едно време. Оглеждам се! И първото което ми минава през ум е: „ Сега къде съм и какво всъщност става?” Виждам небето над мен – синьо е. Значи още е ден. Това хубаво, но лошото е че никак не мога да помръдна. Само с дясната ръка успявам да правя това онова. Лявата изобщо не я усещам. Ама то навярно не само аз, а и много хора в такива моменти биха започнали да си правят някакви равносметки. Какво е взел и какво е дал човек през живота си и на себе си, и на другите до този момент. Посмятах си аз каквото си посмятах. И за другите хора. И за нещата които бях дал и взел. И за себе си! И за Света посмятах още! Но понеже преди да тупна си мислех за копнежи, че ми дойде на ум, как трябва да направя одит и на тях. И започнах! Първи, втори, трети и стигнах до един по така отдавана отминал, но все таки малко по-особен копнеж. От ония дето си казах, че са за между сърцата на хората. Е да! В момента нямаше как да преценя до колко бе възможен или невъзможен, въпросния копнеж, но това което със сигурност знаех е, че определено бе несподелен. А какъв бе той ли? Имах си копнежче едно да се целунем поне веднъж - ама истински. С едно много хубаво момиче – вече жена. В която сега не знам, но преди време бях влюбен почти космически. Тук не зная кой от нас, как и какво правеше или не правеше, но винаги оставях с впечатлението, как сме на милиметър от някакво признание или кажи-речи до осъществяване на моя копнеж. Но все така се случваше, че се разминавахме. Или аз нещо не можех да я разбера и да избера момента… Или тя се държеше така, че никога не посмях да ѝ го кажа - камо ли да я целуна. Нямах представа какво си мислеше и си мисли въпросната млада жена в момента за мен. Но и до ден днешен поддържаме много добри отношения. Имах ѝ телефона.Тя имаше моя. Виждахме се от време на време на кафе - но до там. И така както си бях в тотална невъзможност да правя каквото и да е, изведнъж ме грабва един огромен яд, вихрено понасяйки ме на отровно зелените си плещи. И още и докато си лежа той непрекъснато ме подтиква да се питам:

„Защо ли до сега не съм се престрашил да направя нищо по-откровено по въпроса. И защо в отношенията си с нея само съм се крил зад някакви си смешни оправдания като, възпитаност и изисканост?! За да не се изложа?! Пред кого!? Пред приятелките и?! Или пред някаква махленоклюкарска комисия?!”

Дааа… А сега гледайки тук от земната си позиция на принудително неподвижен анализатор ми ставаше и смешно, и обидно за самия мене си. Може би пък някой жени да не обичат толкова префинените обноски. Може пък и да копнеят за нещо по мачовско – например мъжете да ги грабват и да ги понасят на по-грубите си космати ръце. И докато редях автокритики срещу собствената си персона, болката се появи отново. Че на всичкото от горе все повече взе да ме сковава в силната си неприятна прегръдка.

Е! Ми то - да!

Единственото, което може да си помисли човек докато диша, хъркайки на редки спазматични пресекулки е, че едва ли ще го бъде още дълго. На пук на всичко обаче реших да се държа в съзнание. И ако това разсъждение ще да ми е за последно… Тооо… Най-вече ми се иска да си довърша мисленето по въпроса със самоотчета пред себе си. Поне що касае копнежите. Та къде наистина, къде на шега ме стрелва мисълта, че ако сега се възнеса… И ако онази хубавата жена изобщо научи за случилото се с мен - тя може и да ме целуне поне веднъж - макар и студен. Но аз нея няма как да мога. И то никога. Та в реда на тези си въз тъмно и въз монохорматични мисли стигам до извода, че в никакъв случай не бива да си отивам от Този Свят с такъв несподелен и неизпълнен копнеж. Затова и реших като за последно да се опитам да му се отдам. Поне, изпълнявайки около него това което и каквото мога. Този път обаче се зарекох да не се притеснявам какво ще си помисли съседката от ляво, главния прокурор, или небето над мен. Пък и защо не това ми действие да не се яви нещо като последно желание на осъден на смърт – а?

Речно – сторено.

С подвижната дясна ръка съвсем лекичко с напипване започнах да изваждам телефона от джоба си. Стана мнооого бавно! А и бе мнооого болезнено! Още и достатъчно уморително! Но стана! Пък то телефоните ни сега нали са по-умни от нас... Не се иска кой знае каква сила, за да бъдат употребени. За това и после вече бе по-лесно. Понанадигнах си комуникационния умник така, че да го виждам. И леко, полека с един пръст от листинга с имената издърпах върху дисплея номера на въпросната жена. Там както си е нормално в последно време освен буквите от името и цифрите на абоната стоеше и нейна снимка. Но честно казано не знаех дали изобщо ще мога да говоря. Погледнах усмихнатото ѝ лице в квадратчето за аватари и си казах:

„Ако в момента съм в невъзможност да й споделя копнежа си словесно, то поне мога задочно да го изпълня в тази му виртуално псевдофизическа част.”

И мигом целунах образа ѝ на тъч скрина, оставяйки умнофона върху устните си.

Тутакси съм припаднал - отново.

После беше празно и тъмно.

По някое време усещам, как някъде прониква небесна светлина, а първият що годе съзнателен спомен след посткопнежното ми възнасяне към Небитието бе, как отварям очи. И за най-голямо мое учудване вместо снимката от дисплея на телефона, в упор пред самия ми нос съзирам да стои образът на въпросната жена – при това ясно и видимо съвсем на живо. А то не само стои. Жената дори ми държи лицето в ръцете си. И още ме целува, плаче и нарежда:

-    Дръж се момче! Дръж се! Линейката идва насам! Ще е тука всеки момент. Само се дръж! Още малко момче! Моля те!

Това което първо ми дойде на ум, е че нали вече съм се възнесъл тази ситуация се случва сигурно някъде по Ония небеса. Това – да. Но защо ли, виждайки жената от моя копнеж до мен тутакси ми хрумва, че по някакъв начин съм я завлякъл и нея със себе си там в Отвъдното. Това не мога да си го обясня и до днес. Ясно обаче разбирах че точно това се случва накъде тук и някога около сега затова и промълвих с нескрито съжаление:

-    Извинявай много! Аз, аз, аз… нямах на идея така да стане. Аз, аз… исках само да те целуна истински! Ей така за сбогом! Поне на екранчето на телефона. Защотооо, защотооо, това ми е един несподелен копнеж към теб. И то още от преди. Много извинявай! Аз наистина не съм целял да те повличам със себе си в тези Отвъд небесни неприятности. Ама съвсем честно. Само, само ми се прииска веднъж да те целуна… Но то да е истински – а докато се оправдавах усещам, как тя ме целува.

Ама точно горещо и истински, при това „Така” бе точно така както винаги съм си го виждал в ония си копнеж. След което за мое още по върховно учудване сякаш чувам гласа ѝ който някак си ми звучи разтревожено:

-    И аз отдавана искам това, но ти се държеше странно и не знаех, как ще възприемеш излиянието си ако ти го споделя – шептеше ми тихо тя в ухото, но аз явно пак съм започнал да забелвам белтъците, защо усетих, че ме пляска по бузите и ме моли - Остани при мен момче! Остани в съзнание! Моля те не припадай пак! Говори ми нещо! Трябва да останеш буден момче. Лекарите така казаха.

     И пак започна да ме целува по бузите, по челото, по устните. Тук вече сипещите се по лицето ми безброй влажни целувки придружени от топъл дъжд от сълзи, започнаха да ми подсказват, как лучващото в момента може и да не е точно небесна халюцинация Дори се запитах: „И защо пък не да не си е една чиста земна реалност - а?!”. Това последното позитивно съмнение даде свеж тласък на силите ми с помощта на които шепнейки едвам, едвам попитах:

-   А ти как разбра, че съм тук?

-   Ами защо как ? Нали ти ме набра.

-   Аз?!

-   Да! Само че си включил и на видео връзка. В началото това което се виждаше бяха само едни устни. И се чуваше само едно примляскване. Първо си помислих, че си се почерпил и си правиш майтап. Но пък ти до сега никога не си си позволявал подобни волности спрямо мен. После телефона явно се е изплъзнал от ръката ти илиии… Или не знам! Нямам идея как и къде си го държал, но от предната му камера се видя, че той стои до някакво потреперващо тяло. А по говорителя в такт с треперенето се чуваха гадни гърлени хриповете. Виждах по номера и разбирах, че ти си ме набрал. Виках ти, но ти не отговаряше. Единственото което се чуваше бе грозно и агонизиращо хриптене. Тогава разбрах, как нещо с теб не е наред. И въпреки че бях изпълнена с огромни моментни недоумения от типа: „Защо ли при всичките толкова много приятели и познати които имаш точно на мен си се обадил”, ми проблесна, че ако искам да съм ти полезна нямам никакво време да мисля кое, кога, защо и как. Веднага от другия си телефон звъннах на 112. От там проследиха връзката ни и те локализираха – говореше ми тя бързо отривисто и високо, но тук у мен се прокрадна мисълта, как всичкото това словоизлияние не е продиктувано от голямото ѝ желание да ми обяснява, а просто се опитваше да ме поддържа в съзнание, след което пак я усетих да ме пляска по бузите и отново като в просъница чувам вече познатото ми – Стой при мен момче! Не се губи сега! Стой в съзнание! Още малко задръж! – после пак ми обхваща лицето с длани и може като ме вижда, че я гледам в очите, продължава да ми разказва – След това от центъра ми пратиха по SMS координатите на локализацията ти. Но настояваха аз самата да проверя какво става на място. Защото в случая нямало пряк надежден свидетел, че изобщо има някакво произшествие. Поради това не знаели какъв екип да изпратят. Другото го свърши GPS а на телефона ми - като отсечено спира обяснителната си тирада тя, рязко извърта в другата посока глава, след което въздъхва шумно и вече в пъти по-спокойно проронва - Оооххх…. Най сетне! Ето я и линейката. Дръж се момче! Всичко ще бъде наред! Обичам те! Дръж се момче!

Това е!

Друго за този ден - не се сещам. Ама то пък и не ми е и нужно друго да помня.

Че така де!

След тази случка стигнах до извода, как един несподелен копнеж може да спаси човешки живот – и това ви го гарантирам от личен опит. Еее то в нашия случай копнежите се оказаха не едни, а два. Ноо… Това пък си е просто една интересна разновидност на несподелените копнежи у хората. А истинската красота около всичко това според мен бе момента в който осъзнах, че живота ни в един подобен критичен миг понякога се държи не на косъма на тривиалната виталност, а на фината флуидна нишка изтъкана от желанието за споделяне на спотаената във времето чиста откровеност. Затова ако питате не старило, ами патило - докато сте живи не обръщайте гръб на несподелените си копнежи! Защото понякога дори самото силно желание за споделянето им може да ви върне към земния живот в неговата екзотична и пълноцветна невероятност.