Feb 8, 2022, 2:45 PM

Двама души 

  Prose » Narratives
463 2 5
2 мин reading

     Двама души стояха на хладно в офиса на кантора за недвижими имоти. Кантората беше съвсем близо до сградата на кметството и се състоеше от просторна стая без прегради, два малки маси и една по-голяма, заседателна. Вътрешна врата водеше към тоалетна. В ъгъла върху четири малки колелца, едното от които счупено, беше разположена студена акумулаторна печка.

     Не разговаряха. Гледаха заседателната маса, сякаш виждаха там да се седнали клиенти, които обсъждат сделка за някакъв голям и важен имот. Обсъждат и спорят.

     – Ще купим къщата на всяка цена! – вдигаше заплашително юмрук един от клиентите. – Това е въпрос на чест!

     – Няма такова нещо като всяка цена – отговаряше бавно и уморено срещуположния участник в спора. – Нали така, момчета?

     Момчетата бяха същите двама души, седнали сега в кантората.

     – Ние по принцип не вземаме страна – рече единият. – Ние сме посредници само. Брокери.

     – Та хора не сте ли? – попита ги язвително същият, дето зададе въпроса. – Нямате мнение, значи. И не знаете, че нищо не се продава на всяка цена?

     Онзи с юмрука пак изрева:

     – Ни ми изкривявай думите! На всяка цена не означава, че няма предел в цената. Исках да кажа, че искам да купя имота и това е. Държа да го купя. На всяка цена. Въпрос на чест е!

     – Парите никога не са въпрос на чест.

     – А на какво са въпрос?

     – Честта няма цена.

     – Значи всяка цена е безчестна, така ли?

     Спорът се очертаваше до продължи до късно. Зимното слънце бързо се отърколи зад клоните на дърветата и се скри в пазвите на вечерта.

     Тези спорове, тези вечни крамоли между стари собственици и нови собственици, между продавачи и купувачи, между наематели и наемодатели, между адвокати, наследници и брокери – това така ги уморяваше, че двамата посредника, стопанисващи малката кантора до кметството предпочитаха да стоят на тихо и на студено в офис, който никой не посещава, отколкото да вземат участие в стръвнишката търговия на другите. Те искаха просто да срещат интересите на хората, но през годините разбраха, че интересите са по-големи и по-силни и когато се срещат, обикновено човешкото отива на втори план. Интересите движат света, не хората – така установиха те. Затова хората стават все по-малки и нищожни, вече едва се побират в душите си, а интересите – все по-значителни и важни. Чудеха се и споделяха в редките моменти, когато все пак намираха повод да поговорят, кое кого е създало – интересите човека или обратното.

     Загасиха лампата в кантората, заключиха входната врата и се скриха в мрака на зимата. Този ден измина без да срещнат никакви интереси. Пресякоха бавно осветеното площадче на центъра с надеждата да срещнат хора.

© Владимир Георгиев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря, Дон Бъч. Така е. Благодаря за любими.
  • Така е, приятелю! Това е действителността, ежедневието, целият ни живот дори, и ти си го скицирал с наблюдателна лаконичност. И аз така някога и заникъде. Видях себе си отстрани, и ми застудя от самоприсъдата. Станахме с времето и поради времето по-обиграни, по-опитни, по-осведомени и по-охолни. По-добри - едва ли.
    Хубаво е, дето двама души са установили, че интересите движат света, не хората. Лошо е, дето установителните искове за факти рядко биват допустими.
    И онова, което винаги е било и ще бъде вечно в сила: покачим ли материалния интерес, понижаваме моралния запас.
    Можем само да съжаляваме. Щем, не щем се съобразяваме. И междувременно ще дирим човеците. И остатъчната човещина у самите нас.
  • Благодаря, Пепи, Румяна.
  • Интереси има ли, човешкото е избутано в края дори се заличава! Поздравления
  • Ц, няма хора 😅 И аз си улавям разни щрихи от деня, само луди! 😅 Луди щрихи!
Random works
: ??:??