Дядо Георги и змеят
Дядо Георги живеел дълги години с жена си, която била доста проклета. Единствено ракийката, която си пийвал го радвала. Така си отпускал душата, а сърцето му започвало да пее и копнее за любов.
Един ден както готвел край печката бабата се развикала. Зимата била студена, а дървата били свършили. Дала му пари и го пратила да купи нови. Дядо Георги бързо се качил на каруцата и потеглил мърморейки:
- Зимата може да е люта, ама жено ти си по-люта. Трябват ми пари за пиячка, защото мен кой ще стопли?! Трябва сам да си насека дърва. Добре, че вече е тъмно и никой няма да ме види.
Речено - сторено. Дядо Георги навлязъл навътре в гората. Съблякъл ямурлука, запретнал ръкави и започнал да се труди. Трябвало да се върне с пълна каруца иначе не го чакало нищо добро.
Привлечена от шума от тъмнината пропълзяла люспеста змеица. Видяла разсъблечения, запотен дядо Георги и окото й светнало. Ухаел толкова приятно. От пръв поглед се влюбила и то в храната си! Решила да го впечатли. Зейнала уста, за да му покаже белите си зъби и разтворила криле, за да се полюбува на гъвкавото й тяло. За съжаление ефектът бил обратен. Дядо Георги бил толкова стресиран, че едва не припаднал. За първи път виждал такова огромно чудовище.
- Явно е гладна и се подготвя да ме изяде. Има ужасно остри зъби и силно тяло. Обречен съм. – помислил си той и започнал да се кръсти.
Разбрала змеицата, че нещата ще станат по трудния начин и отлетяла. Като всяка жена и тя била суетна. Решила да се наконти подобаващо, защото нейния любим нещо не се прехласнал. Щели да започнат запознанството си отначало.
През това време дядо Георги се поокопитил и решил да си плюе на петите. Зарязал дървата и започнал да си облича ямурлука. За съжаление от гората наизлезли цяла глутница вълци. Те го заобиколили щастливи. Бил прясна плячка и ухаел много вкусно.
Дядо Георги вече нямал сили да се страхува и започнал да вика за помощ. Грабнал брадвата да се защитава. Решил ако загине да е като мъж в битка.
Вече отчаян дочул отвисоко плясък на криле. Змеицата се връщала. Сега люспите й проблясвали с блясъка на стомана, а очите й хвърляли искри от гняв. Била прекрасна. Ужасени вълците се разбягали на различни посоки. Изведнъж дядо Георги спрял да им се вижда толкова апетитен.
Сграбчила змеицата своя любим и го отвела в уютното си леговище. Постлала му меко и топло легло. Запалила с дъха си гореща камина. Поднесла му печено заешко с червено вино. Дядо Георги примрял от щастие. Разбрал, че душата му най-накрая ще се стопли. С радост останал при нея и веднага забравил бабата си. Двамата заживели дълго в обич и разбирателство.
© Катя Иванова All rights reserved.
Ами дойде пролетта и змейовете плъпнаха така че всичко е въпрос на късмет.
