Колата се движеше по неравния път към малко селце по крайбрежието на Черно море. Бащиното превозно средство подскачаше нагоре-надолу при всяко малко препятствие и чувството, че след малко ще се разпадне, не ме оставяше. Звукът на двигателя не вещаеше нищо хубаво още от самото му запалване, но нуждата да обърна гръб на всичко крещеше дори по-силно.

      Миризмата на лято ме изпълваше, доставяше ми удоволствие и караше кожата ми да настръхва. Морският бриз минаваше през мен, като всеки път оставяше по един нов възел в косите ми. Чувствах се нищожна и ми харесваше.

      Шумът, който двигателят издаде, ме извади от транса. В мига, в който сърцето ми спря, колата направи същото.

     -Не ме оставяй, не ме оставяй. Не и сега-повтарях, докато опитвах да запаля пак.-Хайде, хайде, хайде…

     Удрях волана като обезумяла, но колата отказваше да ме послуша. След половин час опити и солиден брой думи, който не мога да напиша, търпението ми се изчерпа и тряснах вратата от външната страна. Тръгнах пеша към селото. Поне така мислех, докато пътят не изчезна и на негово място не се появиха жита, високи почти колкото мен. Огледах се, но нищо от това не ми изглеждаше дори малко познато. Погледнах надолу и за миг адреналинът във вените ми се покачи. На мястото на дрехите, които бях облякла сутринта, се беше появила традиционна българска риза, дълга до коленете ми. Краката ми бяха боси, а тъмносиният лак за нокти беше изчезнал. Дадох си минута, за да се окопитя, и след това продължих. Ходех само направо, а житата гъделичкаха краката ми. С всяка крачка нещо се променяше. Една - косата ми, която преди малко беше захваната назад, сега се спускаше на руси вълни, стигащи до кръста. Две - мириса на море ме остави и на негово място се появи този на българска роза. Ароматът беше толкова силен, че замайваше главата ми и ме караше да се чувствам като дрогирана. Три - топли снежинки, заваляха толкова силно, че едва виждах пътя си. Мисълта, че всичко ще побелее, се изпари, когато видях как се разтапят в мига, в който докоснат земята. Студът беше останал на някоя друга планета и сега  дори самата дума не ми говореше нищо. Четири - стари български песни се носеха във въздуха. Огледах се, но все още бях сама. Крачка след крачка, а всичко ставаше все по-странно. Крачка след крачка, а ароматът, снега и песните се засилваха. Крачка след крачка и се чувствах съвсем като у дома. Нищо не се връзваше, но всичко ми носеше спокойствие.

     Продължавах напред и точно когато краката ми започнаха да ме изоставят, пред очите ми се появи зелена поляна, на която не виждах края. Легнах на земята и когато го направих, чувството, че това е всичко, за което съм мечтала, ме изпълни. За миг се оставих на въображението си. За миг във вените ми циркулираше не кръв, а Марица. За миг бях едно с родината си. Но този миг продължи цяла вечност и аз продължих да съм част от реките, горите, пръстта, вятъра. Продължих да съм част от България. Продължих да съм българка.

    Алармата прокънтя в главата ми. Отворих очите си, но всичко беше замъглено. Не знаех къде съм, докато всичко не ме удари в главата. Лондон. На 2 762 километра от зелената поляна от съня. Погледнах през прозореца и пред очите ми се появи Часовниковата кула на Уестминстърския дворец. В мига, който го видях, духът на родината ми се изпари. Усещането от поляната го нямаше и аз вече не бях българка, а просто чужденка в големия град.