Годината беше 1903. Зимата целуваше с хладната си целувка опустелите улици... Наближаваше Коледа и жителите на Париж с трепет се подготвяха за празничната нощ... Едновременно с надежда очакваха помирението с Англия и английския престолонаследник... Всяко  сърце в Париж страдаше от обтегнатостта в дипломатическите отношения между Франция и Англия...

Враждебността на правителствата  им ги караше  да се страхуват за мирния си делник... Плашеха се, че евентуална  мобилизация можеше да  развали светлия празник. Пресата допълнително всяваше смут в душите на парижани, което ги караше да униват пред  мисълта за недадените подаръци на ближните си... Те се надяваха да стане чудо, което да ги спаси от явна гибел...

Улиците и сградите бяха украсени с много цветя, гирлянди, знамена... Парижката управа желаеше да покаже помпозността на своето, националното...

Скоро за преговорите в Париж пристигна и самият престолонаследник Едуард-Теодор.

Той беше приет както подобава за висш гост.

Френските държавници едва ли не  целуваха пода под краката, за да му угодят... Усмихваха се любезно, но някак хладно,сдържано... Маскирани зад привидно благоразположение, те прикриваха свои користолюбиви и егоистични цели... Смятаха Едуард за лесна мишена. Бяха приели налудничавият слух, че кралят е само едно конте, което живее за модата, за забавленията... Но се лъжеха...

Предложиха му да го разведат из Париж, за да му предоставят възможност да се запознае с френските забележителности... От каляската се разкриваха чудни гледки, които трябваше да зарадват Едуард, според вижданията на французите...

До мястото, където под балдахинови завески бе устроена богата гощавка водеше тясна уличка... Едуард се взираше около себе си с отчаяние... Съзираше бедност, която го огорчаваше... Оглеждаше се в очите на хиляди малки хорица, сякаш през криво огледало... Навсякъде имаше бедност, пред която той никога не бе затварял очи... Болеше го за тези малки хора и за живота, който бяха принудени да водят... Искаше да хвърли коронота си и да скочи при тях... Една корона като тази можеше да спаси хиляда човешки животи... Тежеше му... тежаха му камъните по нея... Той не можеше да скрие душата си зад параваните на властта, която имаше... Не искаше да бъде роб на всичките тези условности, които трябваше да спазва като крал... Свободата! Справедливостта и човечността! Да !За него те бяха най-ценните скъпоценни камъни... в името на тях си струваше да се живее!

Беше се отдал на разбърканите си мисли, когато пред каляската изскокна мъничко  босоного момиченце...

- Спри! - каза Едуард на кочиаша.

- Ама, защо? Ще закъснеете за  вечерята.

- Ще почакат.

Детето гледаше важния човек с  нескрита уплаха... Големите му очи приличаха на уплашени сърни, които всеки миг щяха да избягат...

Едуард  беше слязал от каляската и с топлина подаваше голямата, но нежна мъжка десница на уплашеното същество...

- Здравей! - с топлина говореше  Едуард. - Защо си боса? Изгуби ли се? Къде са родителите ти?

- Тя не ви разбира, господарю! Някаква гладна  просекиня... - казваше с презрение кочияша.

Едуард преглътна обидните забележки и с  доброта се взираше в тези истински,еднакво любопитни и уплашени детски очи... В това изстрадало същество, той виждаше смачкания от живота човек, но някак неопорочен и запазил благородството в сърцевината на душата си... Трудно му беше след тази болезнена среща да стане и да продължи към онова опустошено място, където гуляеха лакоми егоисти и лицемерни продажници, които цял живот се хлъзгаха само по външното...

Трапезата  под балдахина се огъваше от разкошни на външен вид блюда... Едуард обаче гледаше на нея   като част от повърхностното съществуване на някои определени индивиди... Всички просто чакаха, той да разреши създалата се обтегната ситуация, без да се стига до действителен сблъсък... Но Едуард мислеше за онези детски очи, които страдаха днес, заради нечия лакомия...

- Господа - каза с леко приповдигнат тон Едуард - Хубави традиции има вашата страна, но ние в Англия сме свикнали да се храним на общи трапези... Аз няма да се храня, докато трапезата не се премести в централната част на бедняшкия квартал...

Всички в объркване недоумяваха какво става,но вярваха, че това е една от безбройните приюмици на Едуард... Трапезата бе преместена, а  на нея Едуард бе събрал всичките срещнати наоколо бездомници и гладни деца... Очите му топло и бащински прегръщаха всекиго. Душата му разперваше крила при всеки по човешки вдигнат поглед към него...

- Знаете ли? - обръщаше се с топлота към всички - Една корона  не oзначава нищо... Тя тежи, тя кара хората да коленичат, да се самоунижават в името на нещо безсмислено... Плюя на властта, която ми е завещана от предците... Що  за справедливост е нейната? Ти имаш много, дори ти остава и за един друг живот... А те - посочвайки с ръка всички - Какво имат те?

Страхувате се от война, която ще разклати политическият ви авторитет, а те? Не мислите ли за тях? Първо преборете нехайството и егоизма в сърцата си и след това се грижете дали ще ви обичат заради лавирането и политическото ви хамелеонство....

Коледа е! Нека бъдем свободни, за да приемем и осмислим светлината и божия завет... Чуждият ли на традициите ви човек, трябва да ви научи да обичате своето си... това, което ви прави един народ?!

Всички сведоха глави пред думите на Едуард. Засрамени те осмисляха пропуснатите шансове и стъпканите ценности...

Едуард донесе най-прекрасния коледен подарък на Париж... Сърцето и човеколюбието си, които щяха да се помнят винаги...