Обичам да карам през нощта, особено когато вали дъжд – или даже по-добре - сняг. В такова време човек трябва да се бори с колата, но и да гали волана в трудните участъци.

     Имах стар Мицубиши Лансър с ръчни скорости, задното колело, на който скърцаше. Скоростната кутия също скърцаше и въобще колата беше на дойзживяване - ранно или късно щеше да спре да превключва предавките, поне така ми беше казал моньтора. Обичах моя малък Лансър, но освен трансмисията имаше други належащи проблеми и не си струваше да го поправям. Бях събрал пари, за да си купя по-нова кола и само чаках кога Лансера ще откаже.    

     Въпреки, че беше малка кола със скърцаща скоростна кутия, ръчните скорости ѝ придаваха стабилност на сняг и обичах да я карам когато валеше. Това направих и една снежна петъчна вечер.

     Тогава се чувствах неспокоен. Не ме свърташе у дома. Нуждаех се да изляза от къщата, да отида някъде. Карането на кола ми действаше успокояващо. Качих се в Лансъра и потеглих по опустелите улици на Бингамтън. Обикновенно карам близо до къщата, където живея, в подобни нощни „излети“, но този път ми се караше до по-далече. Не знам защо, но реших да карам до Сиракюза. Беше странен подтик, който самия аз не можех напълно да обясня. Така или иначе, свърнах по Речната Улица и се качих по отбивката към магистралата.

     Колкото по на север се отдалечавах, толкова повече снеговалежът се засилваше. Скоро се превърна в истинска буря. Искарах късмет, настигнах снегорин. Започнах да го следвам.

     В осветеното простснство пред мен, можех да видя само снежинките, духани странично от вятъра. Сякаш бяло покривало ме бе обвило. Задното колело леко проскърцваше, скоростната кутия напомняше за себе си с неотменното си „лъб-дъб“, към което вече бях свикнал, а моторът весело бръмчеше. Усилих радиото и всички други звукове освен музиката изчезнаха. Беше приятно и топло вътре в колата, сякаш бяха на километри от бурята, вихреща се отвън. Единствено очите ми и внезапните поднасяния ми напомняха, че бурята отвън можеше да влезе внезапно при мен ако направих и най-малката грешка.

     Снегоринът взе изхода за Кортланд, а аз продължих напред по магистралата. Условията за шофиране се влошиха веднага. Намалих до 40 км в час. Пътят беше много хлъзгав, покрит с киша, омешана със сняг. Колата подскачаше на малките бабуни по пътя, подхлъзваше се, но аз все я удържах и успявах все да я насоча напред, все напред.

     Какъв странен подтик ме тласкаше да карам напред. И защо ми трябваше въобще да ходя до Сиракуза? Не познавах никого там. Не бях мислил даже какво ще правя като стигна. Сигурно щях да покарам наоколо и после да поема наобратно. Идеята да трябва да карам през целия път наобратно ме обезкоръжи донякъде. Не ми се щеше да преминавам през този снежен ад отново. Мисълта за това ме направи нетърпелив и натиснах педала на газта. Ми мина през главата да взема следващата отбивка, но странното усещане за цел продължи да ме бута напред. Просто трябваше да стигна до Сиракюза.

     На участък от пътя, който сравнително добре почистен, увеличих скороста. Настигнах камьон, който караше в лявата лента, който не се преместваше в дясно, за да ми даде път, затова наместо него аз се преместих. Натиснах газта, за да го изпреваря по-бързо. Бях се изравнил с камьона и на излизане от дълъг ляв завой видях светлини напред по магистралата - бе станала катастрофа. Автоматично натиснах спирачките и внезапно осъзнах, че увлечен да изпреваря камьона не бях обърнал внимание на това как почистеният път бе свършил и пак карах по киша. Движаех се доста бързо – към 100 км/ч. Лансера запозчна да поднася.

     Помислих си, че никога няма да мога да спра преди да стуигна колата пред мен. Лявата лента изглеждаше празна, така че реших, че единствения начин да избегна инцидент беше да се преместя там. Дотогава бях изпреварил камьона. Леко преминав вляво и леко галех педала на спирачките, опитвайки се да намаля скоростта колкото може повече. Когато се разминавах с колата, която бях видял пред мен погледнах километража – движех се със около 70 км/ч. Ако не бях се преместил в ляво щях да се ударя със 70 км/ч. Това щеше да ме докара до болница – ако не и убие мен и хората в колата.

     Изглеждаше сякаш двайсетина автомобила бяха част от верижната катастрофа. От двете страни на пътя имаше разхвърляни автомобили, които бяха поднесли или може би бяха издърпани там; също полиция, камьони за пътна помощ и линейки. Аз прехвърчах по чистата лента през цялата скупчина, някак си, без да ударя никой. Успях да намаля едва когато подминавах последната кола от катастрофата.

     Изпотих се - от напрежение, не от топлината в колата. Чудех се на себе си – какъв дявол беше влязъл в мен, за да рискувам живота си и този на други хора? За какво? За някаква необяснима прищявка? Чудех се как тези странни желания да направим нещо, да отидем някъде се раждат в нас без обяснение, често нежелани и как понякога контролират съдбата ни. И подобно желание почти успя да ме вкара в опасен инцидент. Почувствах се странно – карайки сам в колата, в бурята, която би могла да ме убие. Колко крехък бе човешкия живот и колко малко контрол имах в това да го направлявам вън от опасност понякога, в такива моменти. И за какво? За да стигна до Сиракюза, отвърнах си шеговито.

     Около десет километра преди Сиракюза, скоростната кутия започна да скрибуца по-силно, толкова силно, че можех да я чуя през музиката от радиото. Помислих си какво ли би било ако аварирах на магистралата в единайсет вечерта. Мисълта за това ме накара да опипам джобовете си – не бях взел телефона си с мен. Свих рамене. Помислих си, че ако трансмисията се развали окончателно, ще отбия встрани от пътя и с включен двигател ше изкарам нощта. На сутринта щях да отида до Сиракюза и да намеря телефон.

     В крайна сметка това не се наложи. Накрая влязох в града. Карах из улиците, мъчейки се да се зарадвам на моята „победа“, но не усещах никакво удовлетворение, необяснимата вътрешна възбуда, която ме беше подтикнала да карам дотук, все още гореше в мен – имаше нещо несвършено, което трябваше да направя. Може би трябва да се върна обратно в Бингамтън, тогава щеше се почувствам, като да съм „победил“. Какво ли? Стихията може би. Вътре в мен, обаче, усещах, че скоростната кутия няма да издържи пътя наобратно.

     Пътищата из града бяха в по-лошо състояние даже от магистралата и аз трябваше постоянно да сменям скоростите. В крайна сметка, съмненията ми относно колата се оказаха основателни и трансмисията блокирана на едно кръстовище. Мотора си мъркаше бодро, но не можех да включа на първа. Изпсувах за ефект и ща не ща излязох от колата и я избутах до едната страна на пътя, където можеше да изчака до сутринта. Внимателно я заключих – все едно някой би могъл ...или искал, да я открадне.

     Огледах се наоколо.

     Колата беше отказала досами сграда, която след по-внимателна инспекция се оказа клиника или малка болница. Нещо подобно. Може би щях да се окажа тук, ако нещата се бяха случили неблагополучна при онази верижна катастрофа на магистралата. Улицата пред сградата на болницата беше пуста. Снегът валеше и се трупаше около мен. Реших да отоида вътре и да помоля да използвам телефона им, за да се обадя на за такси. Утре щях да се занимая със Лансъра.

     Влязъх в сградата. Погледнах към жената зад бюрото в чакалнята. Беше към шейсетте, косата ѝ в състояние на пълно безредие. На бузата си имаше голяма бемка. Жената ми метна гаден поглед, който се помъчих да игнорирам с усмивка. Сигурно тя беше уморена като мен, или пък болна и може би не обичаше работата си особено много. Може би беше заради една от тези причини ли всяка от тях. Може би причината бе в мен, че не казвах нещата по подходящия начин. Чувствах се наистина уморен. Поддържането на постоянно ниво на повишено внимание през последните три-четири часа ме бе изморило. Така или иначе разговорът ни протече по следния начин:

     - Да, мога ли да ви помогна?- каза тя мазно след гадния поглед, който ми метна, без да спира да трака нещо на комппютъра пред себе си.

     - Извинете, може ли да използвам телефонът ви? Колата ми е отвън...

     - Разбира се, че може да използвате телефона.

     - О, благодаря, Ви.

     - Всъщност това беше сарказъм. Телефонът е единствено за нуждите на болницата. Не може да го използвате. - рецепционистката отговори рязко. Изненадан от непчакваната грубост, самият аз станах груб.

     - Г-жа или Г-ца Аштън сте, не знам – опитах се да прочета името ѝ на на идентификационната карта, провесена на верижка през врата ѝ. - Много съм уморен, и просто се нуждая от такси и хотел. За това ми е необходим телефон. Ако предпочитате може да се обадите самата Вие.

     - Извинете, г-не. Тук ли работите или имате ли нужда от докторска грижа?

     - Не, колата ми...- Тя ме прекъсна.

     - Ооо, ясно, колата Ви има нужда от грижа. В такъв случай, страхувам се, но не мога да ви помогна. Приятна вечер.

     Уморен и изненадан от неучтивият и бърз, но ефикасен начин, по който ме отпрати, отстъпих крачка назад..

     Огледах се за свидетел за начинът, по който рецепционистката се беше държала с мен и погледът ми падна на чистач, който миеше пода. Той явно бе чул разговора, но не каза нищо. Обърнах се и излязох от сградата, отново в бурята отвън. Чудех се накъде да тръгна, когато странична врата на болницата се отвори и чистачът си показа главата отвътре.

     - Чух, че търсите телефон? -каза той. Беше висок, бял мъж с мустак. Не приличаше на чистач, но пък, от друга страна, как би трябвало да изглежда един чистач?

     - Чухте я, нали? Не може така да се говори с хората. Утре ще се обадя на началника ѝ. - потърсих съпричастие, аз.

     - Направете, както предпочитате, но имайте в предвид, че използваме телефона в рецепцията само за нуждите на болницата. Има телефони тук таме из сградата за пациентите, обаче – мога да ви заведа до някой и да се обадите.

     Учудих се. Все едно чистачът и рецепционистката играеха на добро ченге-лошо ченге. Кимнах в знак на съгласие. Чистачът ми направи път да мина през страничната врата. Качихме се нагоре по стълби, после свихме по дълъг коридор. Озовахме се в едно от отделенията.

     - По принцип не би трябвало да сте допускани тук, въпреки, че понякога имаме и късни посетители. - каза той, сякаш искаше да ме накара да побързам. Той самият не изглеждаше притеснен или припрян, все едно го бе страх че ще ни хванат.В края на коридора видях сестра. - Ето го телефонът.

     На стената имаше стар телефон с монети и указател на рафт под него. Обадих се за такси, докато чистачът чакаше търпеливо до мен. След като дадох адреса на болницата, окачих слушалката на вилката. Бях готов да тръгна за навън, когато чух приглушен глас:

     - Джони, Джони! Сине, ела при мен.

     Вратата на една от стаите близо до нас бе отворена. Гласът бе дошъл оттам. Погледнах въпросително към чистача. Той само сви рамене. Същият глас на старица проплака от стаята:

     - Чух те Джони. Ела при майка си. Ела тук, момчето ми.

     Бавно, сякаш някой ме буташе напреки волята ми се приближих до стаята и влязъх вътре. Чистачът остана на вратата.

     Вътре имаше две легла. Едното беше празно, а на другото, до стената с прозореца, лежеше старица. Тя се опитваше да се надигне в леглото, но не можеше. На реката и беше закачена система, а под ноздрите ѝ имаше тръба с кислород. Когато ме видя да влизам, жената се отказа да става и ми помаха да се приближа.

       - О, Джони. Не съм те виждала толкова отдавна. Защо не идваш по-често да посетиш майка си?

     Когато я видях, същият подтик, който ме накара да изляза от вкъщи и да карам в нощта ме накара да се приближа до нея и да седна на стол, разположен до леглото ѝ. Отблизо жената изглеждаше много слаба, косата ѝ беше късо подстригана и чисто бяла. Лицето ѝ бе изморено, набраздено от бръчки и целият и образ беше на отмалял, болен...умиращ човек. Единствено в очите ѝ бе останал някакъв живот. Те бяха чисти и блестящи с въодушевление и радост. Аз също се радвах, сякаш след дълга раздяла срещах близък приятел. Сякаш цялото ми лиутане през нощта беше имало за цел да ме докара до тази болница, за да говоря с тази жена. Не се познавахме, но това явно нямаше голямо значение. Явно тя ме взимаше за някой друг.

     Тя очакваше отговор от „Джони“, затова казах колебливо:

     – Бях зает с работа...мамо.

     Тя въздъхна и главата и падна отново на възглавницата. Погледнах към чистача зад ме. Той ми се усмихна и ми кимна насърчително. „Продължавай“.

     - Бях зает, знаеш...работа и други неща... но отсега нататък ще идвам по-често. Добре съм. Ти как се чувстваш? - продължих несигурно.

     - Как се чувствам ли? Както се чувства някой, който умира...Но сега се радвам, че ти си тук. Как е Франк? Той също никога не идва да ме види..

     - Отново огледнах несигурно към вратата зад мен. Чистачът направи жест с ръка, насърчавайки ме да продължа. Обърнах се към жената.

     - Франк е добре. Знаеш го какъв е. Той също е зает...с работата си и други разни неща... - постепенно замлъкнах, несигурен колко още предистория мога да измисля и която да звучи убедително.

     - Откога наричаш баща си Франк? - скара ми се старицата.

     - О...пошегувах се. Татко е зает. Но ще те посети скоро.

     - Боледувал ли е - каза тя внезапно изплашена. Тя опита отново да вдигне глава от възглавницата.

     - Не, не! В отлично здраве е. Не се притеснявай, мамо.

     - Е, кажи ми...Как е Еми?

     - Еми?

     - Да приятелката ти. Все още сте заедно, нали?

     - Да разбира се. Тя също е добре. Тя ме пита за теб и би искала да те посети някой път.

     - Радвам се да го чуя. И аз толкова искам да я видя. Лежа тук и си мисля за всички ви и за миналото най-вече. Помниш ли колко добре си прекарвахме, колко щастливи бяхме, когато беше дете? Как имаше онзи голям надуваем басейн през лятото и си играехте по цял ден с приятелите си?

     - Да, мамо. Помня. Бяха чудесни времена.

     Жената продължи да говори все едно не ме беше чула аз трябваше само да казвам „да“ и да кимам увърдително. Тя изглежда просто трябваше да си поговори с някой. Огледах стаята. До стената, откъм краката ѝ, имаше малка маса и на нея имаше няколко снимки. На стената имаше по-голяма картина, но не успях да я огледам добре, зашото в стаята беше тъмно с единствената светлина идваща през вратата към коридора.

Жената продължи да говори за известно време. Тя постепенно се умори и говора ѝ се завали. Най-накрая се унсесе в сън. Преди да заспи обаче в един от последните си моменти на ясно съзнание ми каза:

     - Джони, като умра не искам да ти е мъчно. Помни ме каквато бях, когато бях здрава и добре. Ще ми обещаеш ли?

     - Да, мамо. Обещавам.

     - Добре Джони. Предай поздрави на всички от мен. Сега ще си поспя. - Тя затвори очи и почти веднага дишането ѝ стана бавно и дълбоко.

     Аз внимателно станах от стола, за да не я събудя и излязох от стаята. В коридора попитах чистача:

     - Какво беше всичко това?

     - Тази г-жа е в старческия дом от доста време и състоянието ѝ постоянно се влошаваше. Има деменция. Все пита за семейството си. Мисля, че всички вече са починали. Няма си никой. Донякъде се радвам, че не го разбира. Много е болна – рак и какво ли не още. Но се държи за живота.

     - Може ли да я посетя пак утре сутринта?

     Чистачът ми се усмихна.

     - Ела, ако желаеш. Казва се Брошак. Кейт Брошак. - Излязохме от сградата по пътя, по който бяхме влезли. Отвън ме чакаше такси. Шофьорът ме беше чакъл известно време и беше ядосан, но се успокой, след добрия бакшиш, който му дадох, когато ме остави до мотела.

     Следващата сутрин си купих билет за автобуса в Бингамтън за следобяд. Успях да се уговоря с търговец на стари коли да продам Лансера си за $350. Човекът дойде с камиончето за теглене пред болницата, както се бяхме уговорили и където колата ми беше паркирана и ми даде парите. Подписах каквито документи трябваше и след като приключихме, отидох да посетя Кейт Брошак в старческия дом.

На рецепцията имаше друга жена - този път тя бе млада и дружелюбна.

     - Здравейте. Тук съм да видя госпожа Брошак. - казах аз.

     - Добре, ще извикам някой да ви заведе при нея.

След пет минути се появи мъж в бяла престилка. На престилйката му на гърдите бе написано “Доктор Грийн“.

     - Здравейте. Роднина ли сте с госпожа Брошак?

     - Приятел.

     - Съжалявам, че трябва да ви кажа това г-не, но г-жа Брошак почина миналата нощ. - Той разпери ръце, за да покаже, че нищо не бе могло да се направи.

     - Това е толкова...толкова неочаквано – заекнах аз, изненадан от внезапната ѝ кончина.

     - Не, не наистина. Г-жа Брошак имаше напреднал стадий на рак. Тя се държеше за живота много здраво, наистина. Мисля, че имаше заблудата, че някой от семейството ѝ ще я посети. Понякога пациенти в подобно състояние са такива – държат се за живота заради надежда – без значение колко нелепа е тя, че ще си вземат довиждане с някой, въпреки, че болестта напредва. Тя изпитваше силни болки...Всъщност съжалявам, че Ви казах това. Не трябваше. Доколкото знам тя нямаше останали живи близки, нали?

     - Не само приятели, мисля. - казах колебливо.

     - Е, предполагам,че може да вземете нещата ѝ ако искате. Тя нямаше много.

     Някакъв администратор ме заведе в стая, на масата на която грижливо бяха подредени нещата на г-жа Брошак – чаена чаша, дрехи, няколко снимки и по-голяма снимка в рамка. На снимките беше тя, съпругът и син. На две от снимките имаше момиче застанало до сина.

     Обърнах се към администратора.

     - Знаете ли какво е станало с тях? - кимнах към хората на снимката.

     - Никой не знае. Никой, никога не дойде да я посети. Докато Вие дойдохте.

     Последно погледнах по-голямата снимка в рамка. Тя беше снимката закачена на стената срещу леглото на старицата, така че тя бе могла да я гледа когато поиска. Представляваше красива снимка на град Сиракюза, потънала в сняг. Отдолу бе написано: „Ела в Сиракюза!“. Взех само снимката и напуснах болницата.

    
     Вън изглеждаше съвсем различно от предишната нощ. Небето бе безоблачно, синьо. Слънцето грееше весело, топейки дебелия сняг, навалял през нощта. Шофьорът на аварийното камьонче все още се суетеше с моя Лансер. Колата му създаваше проблеми – не искаше да се качи на платформата на камьончето, някак си предната броня се беше ударила в задницата на платформата и се беше заклещила. Сякаш колата не искаше да си тръгне. Помахах ѝ – както човек си взима сбогом с близък приятел. След това се обърнах и закрачих в обратната посока, със снимката на Сиракюза под ръка.