Ели
Обичам да вали. Дъждът отмива наслоенията на егото, лошите чувства, пренебрегнатата обич.
Студът ме гали по бузите, а дъждовните капки играят на криеница.
Можех ли да избягам от бащиния гняв? Той се изсипа върху чувствителната ми душа като тежка, каменна плоча.
Беше разбрал, че обичам Илко, а за баща ми всяко момче е бъдещ егоист и използвач.
Щях да навърша пълнолетие през септември. Видял ни един приятел на татко, познал ме, докладвал му.
Когато се прибрах към 23 часа, той ме чакаше в хола, пиеше бира и гледаше телевизия.
-О, Ели, моето момиче, прибра ли се? Къде ходиш нощно време? Ела, ела, да си поговорим…
-Тате, здравей, с Алекс писахме домашни, изпрати ме, знаеш как е…-измрънках.
-Знам, дете, знам добре, ела де, за малко само- прикътка ме баща ми- Другите легнаха и брат ти и майка ти, тя след нощна смяна, цял ден на крака…
-Да, тате-наместих се малко притеснено до него-Много работи!
-Тя, работи, но ти какво правиш? Как ти минава времето след училище? Брат ти е едва в пети клас….
-Е, тате, знаеш, че искам да уча медицина, опитвам се да наблягам върху биологията и химията..- Затова с Алекс…
-Спри ,спри! Не ми говори глупости! Видели са те с онова момче, на Михайлови-Защо ме лъжеш?-възропта бащата.
-Тате, моля те, нищо лошо не съм направила!
-Нищо, нали, вярвам ти!-и удар на плесница озари стаята.
Ели се разплака . Сълзите приличаха на коледни песни, възраждащи, но и жестоки сами по себе си. Ели бе разпната без вина.
-Но, тате, защо, защо ме удряш?
-Мълчи! Ти да мълчиш, когато говоря! С майка ти работим от сутрин до вечер, за да ви осигурим почти всичко- Компютър, лаптоп, плюшени играчки, ти ли си тази, която ще разваляш семейството?-фучеше Иван.
-Тате, татенце! Моля те, ние с Илко се обичаме! Нищо лошо не сме направили!
-Не сте! Мръсница малка, как смееш!-и още един удар я уцели в окото, от което потече кръв.
Лили отвори вратата и се спусна бързо:
- Иване, Ваньо, какво правиш, мъжо? Спри!-и майчинската прегръдка озапти кръвта, ала душата немееше.
-Ето, виж, жено, какъв пример даваме на дъщеря ти! Да купонясва с онзи хаймана-ще го убия!
- Иване, те се обичат! Знам го!
-И ти ли, ма! И ти ли?!-и още един удар по лицето отнесе Лили.
- Ти си чудовище! Срамота! Махай се от тука веднага!
-Аз ли да се махам?- Ха, тръгвам си, живейте си всички само с твоята заплата, неблагодарни….
Входната врата се тръшна.
Лили прегръщаше косите, шията, тялото на дъщеря си. Мълчеше. А после се разрида.
- Вярвам ти, дъще! Само спокойно!- и ръцете и гушкаха Ели от сърце.
- Мамо, защо?!- но целувките само отговоряха в нощта.
Когато вали дъжд, все ми напомня за онази вечер. За белезите в душата, за изборите, които правим…
……………………………………………………………………………………………………………………………………
Минаха пет години, Ели взе диплома, специализира педиатрия.
На празника до нея бе любимата и майка, брат и Петър и голямата и обич-Илко.
Смееха се като деца и ликуваха.
Щастието понякога се състои в една дума, в прегръдка, в малък жест.
Така беше и сега.
Вече не валеше, защото духът празнуваше.
© Ана Янкова All rights reserved.
