Отпивах  от студената бира и гледах с едно око към вратата. Чаках Емили да се появи както се бяхме разбрали, но тя още я нямаше. Седях  в едно от сепаретата, защото исках да сме усамотени, а не някакви бърборковци да надават ухо и да попиват всяка една дума.

           А, ето красавицата пристига. Беше се издокарала с  черен клин, който  очертаваше изящното й дупе и крака. Блузата с дантелени презрамки  загатваха за още екстри. 
      - Привет, Том.
      - Привет, Емили. Какво ще пиеш?
      - Една тъмна бира.
     Поръчах бира и сандвичи. Бях гладен, но не бързах с храната. Гледах  я и мълчах. Малка неловко е винаги в началото. Чудех се какъв разговор да подхвана, хем да не е банален и скучен, хем да не е любопитен и тъп.
     Емили подхвана темата за бижута. Аз бях в свои води, говорихме за камъни и за колекции. Тя продължаваше да ме разпитва и попиваше всяка моя дума. Подхвърли, че ако ѝ омръзнат бижутата къде може да ги продаде. Аз се впуснах да ѝ обяснявам. Така изпихме още бири и нощта вече преваляше. Излязохме навън, ветрецът леко повяваше от океана, Емили ме хвана за ръката и ме повлече към брега. Вълните леко плискаха  и облизваха брега. Ние седнахме  на пясъка  и аз я прегърнах нежно. Зарових пръсти в тъмната ѝ коса. Къдриците ѝ се вееха от вятъра. Тялото ѝ миришеше на океан. Наведох глава  към нея и докоснах устните ѝ. Ръцете ми я изучаваха  трепетно. Свалих дантелените ѝ презрамки, обхванах едрите ѝ гърди. Емили ме притисна към себе си, разкопча ми дънките. Исках да ѝ дам хиляди целувки. Исках нощта да не свършва…
   Лежахме прегърнати в една дюна и гледахме звездите. Бяхме сами на плажа и се чувствувахме прекрасно. Емили се обърна към мен и въздъхна тежко. Аз си помислих, че някаква вина я връхлита след преживяното  и я чаках да заговори.
-    Томи, трябва нещо да ти кажа.
Гледах я ококорен.
-    Слушам те.
-    Томи, имам нужда от помощ. Ще ми помогнеш ли.
Вече бях като хипнотизиран и  готов на всичко за тази жена. 
-    Има един тип, който ме изнудва. Знае нещо, което трябва да си остане тайна. Плащам му всеки месец, но вече е станал много нагъл. Заплашва, че ще ме изнасили и пречука. Държи ме в капан. Не ме питай, защото не мога де ти кажа, но не мога да ида при ченгетата, нито да споделя това  със съпругът ми. 
   Емили заплака. Стискаше ръката ми, а сълзите извираха като ручей от очите ѝ. Аз я прегърнах и милвах рамената. Исках да знам още, но я изчаках да се успокои. Наведох устни и целунах мокрото ѝ лице.
-    Кажи ми слънце как да ти помогна?
Емили подсмръкна още веднъж  и ми заразказва:
-    Мъжът е Владе Миркович, сърбин. Има автосервиз на Лагуна бийч 188. Излиза от дома си всеки ден в 8.30ч. Там е до 19ч. Този човек е безскрупулен убиец. Избягал е от Сърбия и се е узаконил тук. Но имам с него да уреждам сметки. Не мога още да ти кажа всичко, но и това ще стане по-късно. Трябва да го премахнем. Ще ми помогнеш ли? Ако не искаш и изпитваш страх, ще те разбера. Това не е работа за слаби мъже…Сега е моментът да ми кажеш. И ще ти дам сто хиляди долара. Всичко си има цена. Това е риск. И за теб, и за мен.  Ще забравим за този разговор, все едно не се е състоял ако не си готов да го направиш. Аз ще си тръгна и повече няма да се видим. Имам нужда от приятел и от помощ, затова ти казах. Тежи ми това, не мога да се справя.

   Емили ме гледаше право в очите. Изражението ѝ беше сурово. Сълзите  и бяха пресъхнали, беше се взела в ръце.
   Не съм от слабите мъже и думите ѝ ме жегнаха. Мисля, че съм мъжкар. Не съм убивал човек. Но щом този е убиец, трябва да си получи заслуженото. Не му мислех много.
   Взрях се в зеления ѝ поглед и кимнах. Бях готов да извия врата на всеки негодник, дръзнал да я шантажира. Бях налапал въдицата. Бях влюбен до полуда в тази жена. 
           Исках да я имам на цената на всичко…

Продължава….